Лорд Джордж, главнокомандващият армията, не можеше да си позволи да се отпусне. Трябваше бързо да предвиди как щяха да реагират англичаните на новината за отстъплението. Водените от Александър Камерън съгледвачи бяха открили, че армиите на Уейд и Къмбърленд са отдалечени само на четиридесет мили една от друга. Без съмнение те се стремяха да съединят силите си колкото се може по-бързо, за да нападнат шотландците и да попречат на връщането им в родината.
Генералът считаше за свой дълг да води най-застрашеният ариергард, а Александър Камерън доброволно се бе присъединил към тази група начело на петдесетина мъже, които се подчиняваха на личната му команда. Той изслушваше съобщенията за движението на неприятелските войски и в повечето случаи ги проверяваше лично. Макар че наближаваше полунощ, той все още седеше над картите в палатката си и размишляваше. Настроението му тъкмо беше паднало под нулата, когато някой влезе неканен в палатката му. Мрачното му изражение щеше да обърне всеки човек в бягство — всеки, освен Струан Максорли.
— Знам, че денят беше дълъг — заговори съчувствено русият великан, — но си помислих, че въпреки това ще се заинтересуваш кого е спряла стражата преди малко на пътя.
Алекс се отпусна изтощено на стола си.
— Не ме интересува ни най-малко — освен ако не е херцог Къмбърленд, дошъл да се предаде.
— За съжаление не е той. Въпреки това би трябвало да видиш задържаните.
Алекс изруга и разтри очите си, за да прогони умората.
— Е, добре, и без това нямах друго предвид, освен да поспя няколко часа.
— Можеш да забравиш съня. — Струан махна на трите прашни фигури, които бяха чакали пред палатката. Две от тях носеха цивилно облекло, третият беше в униформа на английски унтерофицер. Двамата цивилни държаха главите си сведени и лицата им не се виждаха под широкополите шапки.
— Виж ти, това ли бил авангардът на английската армия? — изръмжа злобно Алекс. — Или е делегация от крал Джордж, който желае да ни предаде ключовете на двореца?
Максорли само изпухтя и свали шапките на цивилните. Дебела руса плитка падна тежко върху крехко рамо и когато Алекс разбра кой стоеше пред него, лицето му се вкамени в ужасяваща маска. Той се опря с две ръце на масата и стисна здраво зъби, за да не загуби самообладание.
— Надявам се, че сте си приготвили убедително обяснение — проговори ледено той.
Единствен подофицерът се осмели да заговори, макар че лицето му пламтеше, а по челото му бяха избили капчици пот.
— Аз съм сержант Джефри Питърс, сър, а тези две дами са…
— Проклятие, знам кои са дамите! Сега искам да разбера какво търсят тук.
— Ами, вижте, сър, те…
— Бих предпочел да го чуя от самите тях. — Алекс местеше поглед от Дейдре към Катрин и очите му изпущаха светкавици. — Е, дами?
Дейдре издържа на погледа му.
— Нямахме друг избор, милорд. Трябваше да напуснем Дерби и се надяваме, че ще ни позволите да продължим с армията на север.
Алекс я погледна пронизващо.
— Струан, повикай Макайл. Тази работа засяга и него.
— Веднага. Да взема ли това момче със себе си?
— Не, остави го. Предполагам, че е придружил дамите само поради кавалерското си чувство. Може би има още малко от него, за да им спести пердаха, като подложи собствения си задник!
Бедният сержант преглътна шумно. Струан изчезна, а Алекс наклони стола си назад, настани се удобно и скръсти ръце на гърдите си.
— От вас очаквах малко повечко разум, мисис Макайл — изрече сухо той. — Винаги съм смятал, че ирландците имат силно изразен инстинкт за самосъхранение.
Дейдре се направи, че не разбира сарказма му.
— Именно инстинктът за самосъхранение ни накара да потърсим защита при вас, сър!
— От какво? Клановете потърсиха гостоприемството на безброй английски земевладелци и досега не ни е известно някой да е наказан. С подобни трикове няма да постигнете успех, дами.
Катрин все още не смееше да погледне в искрящите от гняв очи на мъжа си, защото коленете й и без това бяха омекнали, а в гърлото й бе заседнала буца. Изпита облекчение, когато в палатката нахълта Алуин, който обикновено упражняваше благотворно влияние върху Алекс.
— Дейдре! — изпъшка той. — Господи, ти ли си наистина!
След Струан влезе мъж, когото двете жени не познаваха — едър, строен, на средна възраст, елегантно, даже контешки облечен: граф Фандучи, който при вида на двете дами моментално свали украсената си с пера тривърха шапка.