— Продължавайте, сержант!
— Ами, вижте, сър, след като ми разказаха всичко, разбрах, че не могат да останат в Розууд Хол. Те настояха да ви намерим. Казаха ми, че под ваша защита могат да стигнат необезпокоявани до Блекпул, където се надявали да се срещнат със съпруга на мисис Монтгомъри. Не можах да ги разубедя, сър, затова счетох за свой дълг поне да ги придружа.
— Съжалявам, Алекс — изплака Катрин. — Просто не знаехме къде да отидем… да се почувстваме поне малко сигурни…
Той я притисна нежно в обятията си. Сигурни? Сигурни! Тази дума звучеше като подигравка.
— Сержант Питърс — той погледна към младия подофицер над рамото на жена си, — аз съм ви безкрайно задължен, че сте помогнали на съпругата ми и мисис Макайл, като сте поели значителен риск за собствената си безопасност. Освен това се извинявам, че се държах така грубо с вас. Ако по някакъв начин мога да ви се реванширам, трябва само да ми кажете.
— Вашата… вашата жена, сър? — заекна объркано подофицерът. — Но аз си мислех… всички знаеха, че съпругът на мисис Монтгомъри е търговец…
Катрин се освободи от прегръдката на мъжа си.
— Много съжалявам, сержанте, но се наложи да ви излъжа. Не бях сигурна как ще реагирате, ако ви издам истинската самоличност на съпруга си. Моето име е Камерън — мисис Александър Камерън.
Подофицерът отговори на слабата й усмивка и се обърна към Александър. За първи път му направиха впечатление гарвановочерната коса и широките рамене.
— Всемогъщи боже! — промърмори слисано той. — Вие сте, нали? Вие сте човекът, когото наричат Тъмния Камерън!
— Достатъчно е да ме наричате Александър, или Алекс, както повече ви харесва. — Той подаде ръка на Питърс, а момъкът първо избърса своята в панталона, преди пръстите му да бъдат почти смачкани от силното ръкостискане.
— Чувствам се дълбоко почетен, сър, и смятам, че наистина можете да направите нещо за мен. Моля ви да ме приемете в отряда си! — Преди Алекс да е успял да възрази, момъкът се усмихна и продължи почти весело: — Моля ви, сър… Баща ми вече цели четиридесет години пие тайно за здравето на „краля от другата страна на морето“. Досега просто ми липсваше смелост да се присъединя към вас, но след като вече съм тук…
Алекс поклати глава.
— Разберете, сержанте, ние отстъпваме! Сега не му е времето да смените фронта.
— Не сте прав, сър. Щом мисис Камерън ви има безгранично доверие, аз се присъединявам с готовност към оценката й.
Александър се обърна отново към жена си и усмивката му отлетя. Подутото й лице почиваше на рамото му и тя бе престанала да забелязва хората наоколо. По дяволите, той бе претърпял пълен провал като неин съпруг и защитник!
— Алекс, да повикам ли Арчибалд?
— Какво?
Алуин търпеливо повтори въпроса си.
— Може би тя има нужда от лекарска помощ — обясни той.
Алекс потрепери от ужас.
— Вие какво мислите, Дейдре?
Тя прочете страха в черните очи и поклати глава.
— Не, сър, той не я… не злоупотреби с нея. Не му остана време да го стори. Естествено, че е изтощена до крайност… Не знам как успя да се задържи толкова дълго на седлото, но съм убедена, че няколко часа сън ще сторят чудо.
Алекс се усмихна с благодарност. Граф Фандучи, който досега беше стоял мълчаливо настрана, разбра кое беше най-важното в момента, излезе напред и се поклони пред Катрин.
— Синьора Камероне, вие сте изключително смела дама! Ако аз, Джовани Алфонсо Фандучи, мога да сторя нещо за една от двете прекрасни дами, трябва само да щракнете с пръсти. Но сега сме длъжни да ви оставим насаме със съпруга ви. Аванти, аванти! — Той направи жест, който трябваше да изгони всички от палатката. — Ще наредя да поставят пост отвън, за да не ви смущава никой, си?
Алуин изведнъж се разбърза да отведе Дейдре в собствената си палатка. Струан приятелски тупна подофицера по рамото и го изведе навън. Графът ги последва.
Най-после Алекс можеше да прегърне жена си, да зарови устни в косата й, а тя да даде воля на сълзите си. Пръстите й се вкопчиха в реверите на жакета му, тя скри лице на гърдите му и захълца сърцераздирателно.
— Тук си на сигурно място — прошепна безпомощно той. — Сега си при мен, Катрин. Тук никой няма да ти стори зло.
— О, Алекс… — Тя вдигна лице към него. — Моля те, Алекс, не ме отпращай отново! Знам, че си бесен от гняв, защото сме дошли при вас, но къде другаде трябваше да отидем? Моля те, Алекс, моля те!
Той задуши умолителните думи е устните си и усети как собствените му очи овлажняха.