В плодородните долини, където населението живееше в относително благополучие под властта на Хановерците, никой не симпатизираше на бунтовниците и даже клановете, които в началото подкрепяха принц Стюарт, сега се отдръпнаха от него.
Британският гарнизон в Единбърг беше получил подкрепление по море, а генерал Хенри Хоули, новият главнокомандващ в Шотландия, хранеше дълбоко презрение към армията на принца и беше твърдо решен да й нанесе унищожително поражение. Щом чу, че Чарлс Стюарт е на път към Единбърг, той вдигна войската си, убеден, че го очаква лесна победа.
Сражението започна във Фалкирк — но инициативата дойде не от Хоули, а от бунтовниците. Атаката им беше толкова изненадваща, че самият генерал все още не беше пристигнал в полския лагер, а най-спокойно похапваше с очарователната лейди Климарнък, която беше много нещастна, че съпругът й подкрепяше Стюартите.
Проливният дъжд попречи на пехотата да стреля с мускетите, когато шотландците най-неочаквано се спуснаха по хълма над лагера, ревейки бойните си викове и размахвайки огромните си мечове. Последствието беше масово бягство, ала вместо да преследват изплашените англичани, бунтовниците само плячкосаха изоставения полски лагер и отпразнуваха победата си с добро ядене, вино и чисти дрехи, които бяха завоювали толкова лесно.
По този начин шотландската армия пропусна единствения по рода си шанс да завоюва обратно Единбърг. Само след седмица вече беше късно: херцог Къмбърленд влезе безпрепятствено в града откъм морето и лично пое главнокомандването на гарнизона в Единбърг Касъл.
По време на битката при Фалкирк лорд Джордж отсъстваше, тъй като бе излязъл на разузнаване, и когато се върна, побесня от гняв. Просто не можеше да разбере, че въпреки съветите и водачите принцът беше допуснал армията да празнува победата, вместо да преследва врага. Вече никой не се вслушваше в призивите за издръжливост и пламенните молби на Чарлс Стюарт и на 1 февруари 1746 година бунтовниците потеглиха обратно, към родните планини, с което ужасно разгневиха Къмбърленд Великолепната му кавалерия, артилерия и пехота нямаше да му послужат за нищо в непристъпните планини.
— Как стана така, че бунтовниците можаха да напуснат Фалкирк безпрепятствено? — изгърмя Къмбърленд, седнал начело на дълга маса. Повечето от офицерите от четиринадесетте пехотни и драгунски полка, които трябваше да пазят Единбърг смутено избягнаха погледа му. Между тях беше и генерал Хоули, който въпреки високия си ранг трябваше да седи доста далече от Къмбърленд. Почетните места в непосредствена близост до херцога бяха заети от офицери, отличили се в битките срещу врага. Отдясно седеше старият полковник Гест, който смело беше удържал Единбърг Касъл по време на якобитската обсада, а до него беше един от малкото драгуни, които не бяха избягали в Престънпанс — майор Хамилтън Гарнър.
— Е, господа, желае ли някой да се изкаже за провала ни? — Жабешките очи на херцога се местеха от едно лице към друго.
Майор Гарнър се покашля дискретно.
— Ваша светлост, най-много ме учудва фактът, че врагът се оттегли така внезапно, вместо да ни преследва. Веднага след битката, както със съжаление трябва да отбележа, те имаха съществено предимство.
— Очевидно са го имали и преди, и по време на битката — изръмжа сърдито Къмбърленд. — Те са научени да се бият по свои начин и никога не се страхуват, че барутът им ще се намокри — или елегантните им униформи ще се изцапат с кал!
— Бият се като дяволи, току-що излезли от ада! — Младият офицер, който изрече тези думи, потрепери. — Явяват се сякаш от нищото, надават оглушителен рев и широките им мечове помитат всичко, което се изпречи на пътя им!
— Примитивни методи, но изключително успешни, както изглежда.
— Дисциплината на нашата храбра войска е образцова — заяви обидено Хоули. — А артилерията ни няма равна на себе си.
— Защо тогава чакаме хубаво време и изпращаме покани на неприятеля къде го очакваме, за да се сражаваме и да демонстрираме превъзходството си? — попита саркастично Къмбърленд. — Най-голямото предимство на якобитите се състои в това, че ни е страх от тях. Представете си, господа — те прекосиха границата на Англия само с четири хиляди души и сериозно застрашиха трона на баща ми! Да, господа, принцът никога не е имал на разположение повече от четири хиляди души — всички гръмки цифри бяха слухове, нищо повече! Ако въпреки това се страхуваме от тях и дори изпадаме в паника, причината е, че те не се сражават според правилата на модерната война. Въпреки това не са дяволи, излезли от ада, а хора от плът и кръв, които могат да бъдат ранени и убити също така лесно като нас!