— Но оръжията им…
— Оръжия? — Къмбърленд скочи възбудено. — Те се бият само с ръждивите си двуостри мечове! Хю!
Младият адютант, който стоеше до вратата, дотича веднага и донесе на господаря си взет от врага меч, дълъг около метър и половина, с поне десетсантиметров двуостър връх, предпазител от ковано желязо и изкусно украсена желязна дръжка. Офицерите го огледаха страхопочтително — половината от тях, защото вече бяха виждали тези оръжия в бой, а другата половина — защото си помислиха за собствените си тънки саби.
Къмбърленд вдигна меча и замахна във въздуха, за да провери тежестта му. При това забеляза, че го наблюдават чифт зелени очи, и повика майор Гарнър при себе си.
— Както чух, вие сте най-добрият фехтовач в полка си — каза той. — И сте имали случай лично да се убедите каква кървава баня е в състояние да причини това оръжие.
— Ваша светлост, главната причина за това е, че никой не знае как би могъл да отблъсне ефективно нападение с такъв меч.
— Обяснете!
— Вижте, Ваша светлост, както току-що установихте, широкият меч е много тежко и тромаво оръжие, абсолютно неподходящо за традиционния дуел. Обикновено се държи в двете ръце, замахът е много широк, описват се кръгове, при което и най-добрият боец може да загуби равновесие. Освен това определена част от тялото остава напълно незащитена. Ще позволите ли да ви демонстрирам?
Къмбърленд отново замахна с широкия меч и моментално разбра какво имаше предвид майорът. В продължение на няколко секунди дясната му ръка беше силно издадена напред. Гарнър се хвърли към незащитената му страна и показа как би могъл да го прониже със сабята си.
— Ако научим нашите хора, че не бива да бягат от мечовете, а имат възможност да нападнат незащитения враг с байонет или сабя в точно определен момент, ние ще устояваме на шотландците дори при проливен дъжд, Ваша светлост.
— Наистина ли смятате, че тази проста тактика би могла да отнеме страха на нашите хора?
— Няколко шотландски полка се бият под наша команда — отговори Гарнър. — Например от клана Кембъл. Ако те симулират нападение, със сигурност ще научим повече за слабостите на противника, от които можем да се възползваме.
— Отлично! — Къмбърленд го удари по рамото. — Вие ще поемете командата при тези упражнения и ако първите опити се окажат многообещаващи, ще продължа да ви подкрепям. Крайно време е да разрушим мита за непобедимостта на планинците! Ако нашите войски престанат да се страхуват от тях, ще ги унищожим веднъж завинаги!
— Ами ако по време на отстъплението армията на принца просто се саморазпусне? — попита един стар полковник. — Какво ще правим, ако водачите на кланове се затворят в непристъпните си крепости?
— Ще ги намерим и ще ги сринем до основи — отговори решително Къмбърленд. — Този път прошка няма да има! Следващото поколение планинци трябва да е наясно, че времето на въстанията е окончателно отминало. Трябва да изтребим якобитите до последния човек! Само така английският трон никога вече няма да бъде заплашван от паписти!
Хамилтън Гарнър скочи пръв и вдигна чашата си.
— Пия за херцог Къмбърленд! — извика той. — За всички онези, които ще му помогнат да извоюва бърза победа над жалките бунтовници!
Всички подкрепиха тоста с бурни викове и Гарнър остана много доволен от себе си.
13
Хамилтън Гарнър вървеше към стаята си по миришещите на плесен коридори на замъка. Лицето му беше силно зачервено — не само от многото наздравици за бъдещата победа, но и още повече от гордост, че херцогът му беше възложил да командва обучението на полковете. Колко умно беше постъпил, като бе привлякъл вниманието на Къмбърленд върху себе си! Накрая херцогът беше разговарял надълго и нашироко с полковник Гест и Гарнър беше сигурен, че беше станало дума за назначаването му в личния щаб на херцога.
Той блъсна вратата към стаята си с крак и зелените му очи засвяткаха доволно — както винаги, когато се прибираше в луксозното си убежище, което дължеше на смелостта и лоялността си.
Студените каменни стени бяха покрити с великолепни гоблени, огромният гардероб и скриновете бяха от черешово дърво. Широкото легло с балдахин стоеше върху подиум. То беше покрито с кадифе, а възглавниците и завивките бяха напълнени с гъши пух и покрити със сатенени калъфи. Подът беше покрит е персийски килими и когато ботушите му оставяха по тях мръсни следи, той трябваше само да заповяда на един от двамата си слуги незабавно да ги отстрани. Голямата камина беше от мрамор, многото свещи в сребърни свещници разпространяваха мека светлина, стаята ухаеше на скъпия екзотичен парфюм, особено предпочитан от прекрасното същество, което лежеше в леглото му.