Лаурън бавно отвори очи. Лежеше напреки на леглото с разтворени крака и имаше чувството, че е била изнасилена поне от десетима мъже. Тя вдигна мъчително глава и видя майора да стои пред камината.
— Какво… какво се случи? Но не ми казвай, че съм припаднала!
— Е, добре, тогава ще си мълча.
Лаурън смръщи чело и устреми поглед в тавана. Естествено Гарнър само се хвалеше — нито един мъж досега не я беше довел до припадък, даже Струан Максорли, за когото се твърдеше, че за една нощ ощастливявал по десетина жени една след друга и всички обезумявали от страст.
Тя опипа предпазливо подутината на темето си, подутата си буза и напуканата устна. Ако наистина беше припаднала, то със сигурност не беше от любовно удоволствие, а от болки!
Когато английските войници я заловиха край Престънпанс, очакваше най-лошото. Отведоха я при полковник Пътнъм и я разпитаха, но само след няколко минути й стана ясно, че полковникът се интересуваше повече от пищните й форми, отколкото от информацията за бунтовническата армия. Тя се представи под името Маги Макларън, стана му любовница и много скоро вече разполагаше с целия лукс, за който беше мечтала: коприна и сатен, слугини, които й помагаха да се къпе и даже изрязаха ноктите на краката й, когато любовникът й се оплака, че му издраскала задника. Освен това кесията й се напълни със златни монети. Откакто попадна в ръцете на Гарнър, тя го изстискваше безмилостно. Вече имаше достатъчно спестени пари, за да си купи хубава къщичка в Единбърг, но искаше много повече…
Тя простена театрално, изправи се, за да огледа лицето си в огледалото, и отново простена.
— Ако си се отнасял с Катрин по същия начин, по който се отнасяш към мен, нищо чудно, че ти е избягала чак в Шотландия!
Иронията й не му подейства.
— Като си спомня на какво приличаше, когато хората на Пътнъм те доведоха в лагера, няколко сини петна изобщо не са проблем за теб.
— Нима си ме видял?
— Видях мръсно същество със сплъстени коси… — Ръката на Гарнър се плъзна към изкусителните гърди. — Затова и не бях особено въодушевен, когато те спечелих на зарове.
Лаурън вдигна едната си вежда.
— А сега?
— Сега? — Той се заигра с тъмното зърно. — Сега мога да разбера защо полковникът непременно искаше да те спечели обратно! Разправят, че претърсил всички бордеи на Единбърг, за да ти намери достойна заместничка. Страх ме е, че ако скоро не открие нещо подходящо, ще ме извика на дуел. — Той притисна устни към изваяното й рамо.
— Наистина ли си готов да се дуелираш заради мен?
— Което е мое, си е мое — отговори рязко Гарнър. — Пазя онова, което имам, и обикновено получавам, каквото искам, каквото и да ми струва… Постарай се да не го забравяш, скъпа моя!
— Аз не ти принадлежа, сасенах!
Майорът отстъпи крачка назад.
— Свободна си да си отидеш по всяко време, но помни какво казах: каквото е мое, си е мое! В кръг от сто мили няма да намериш дори един мъж, готов да те вземе и да те защитава от мен и никъде няма да намериш гнезденце, луксозно като това тук!
Лаурън отметна назад червените си коси.
— Ти няма да останеш вечно в Единбърг, сасенах! Мога да си позволя да изчакам сгодния случай.
— Естествено… През последните месеци полковник Пътнъм и аз потрошихме доста пари по теб. Във всеки случай щеше да постъпиш много по-умно, ако беше вложила честно заработената сума в банката, вместо да я тъпчеш в чорапа си.
Лаурън отвори широко очи, втурна се към скрина с дрехи и с ядни ругатни се зарови в бъркотията от бельо, чорапи, панделки и кърпи. Когато най-сетне откри празния червен чорап, лицето й изрази последователно невяра, гняв и отвращение.
Всичко е било напразно! Първо трябваше да търпи един импотентен стар развратник, после да спи с този арогантен английски майор — всичко е било напразно!
— Къде са парите ми? — изскърца със зъби тя.
— На сигурно място.
Лаурън се обърна като фурия.
— Искам да знам къде са парите ми, проклето копеле! Те ми принадлежат. Спечелила съм ги с честен труд.
— В това не се съмнявам. Обещавам ти, че ще си ги получиш обратно с лихвите — стига да изиграеш правилно картите си.
— Какво? Сега пък на карти ли ще играем? — изкрещя Лаурън.
Гарнър направи гримаса.
— Това беше само израз, скъпа моя. Вие шотландците приемате всичко буквално — нищо чудно, че между клановете вечно избухват кървави вражди. Исках само да кажа, че ще ти върна всички пари от чорапа ти, ако ми помогнеш… а ще получиш и допълнително възнаграждение, и то щедро.
— Какво възнаграждение? И какво трябва да направя, за да го получа?