Алуин окуражително сложи ръка на рамото й.
— Той счита за свой дълг да закриля теб и детето ви. Можеш ли да го обвиниш за това?
— Не — отвърна шепнешком тя. — Само че… бях толкова щастлива… и Алекс също, знам това, защото… толкова малко време сме били сами…
— Целият живот е пред вас — отговори уверено той. — Тази война скоро ще се реши — все едно в чия полза. Нашата армия загуби бойния си дух. Мъжете искат да се приберат вкъщи, при семействата си, да засеят нивите си, за да избегнат глада през следващата година. Всеки ден имаме дезертьори. Хората просто не виждат смисъл да се бият повече за тази безнадеждна кауза. Даже ако принцът завладее Инвърнес, няма да има никаква полза. Английските военни кораби са блокирали цялото крайбрежие и са ни отрязали най-важния път за снабдяване. А пък Къмбърленд получава подкрепления буквално всеки час.
— Значи ти считаш, че Чарлс Стюарт би трябвало да се предаде?
— Незабавната капитулация е единственото, което би могло да възпре Къмбърленд да ни преследва в планините и да ни изтреби. Но се опасявам, че принцът никога няма да се съгласи. Той се харесва в ролята на регент и главнокомандващ армия, която досега не е претърпяла нито едно поражение. Ако се предаде след всичките ни смайващи победи, той ще трябва да погребе всичките си мечти. Знае, че няма да получи втори шанс, а и не е лесно да се примириш с позора, след като веднъж си покорил сърцата на хората със смелостта си.
— Същото важи и за Алекс — промълви едва чуто Катрин. — След като години наред е водил живот, изпълнен с приключения…
— Това ли те притеснява? — Алуин повдигна брадичката й. — Страхуваш се, че Алекс няма да бъде доволен, ако се откаже от ролята си на легендарен герой? Но това е глупаво, Катрин!
— Наистина ли? Само го погледни, Алуин — той пращи от сила и жизненост, обича опасността, не се бои от нищо на света… Още седемнадесетгодишен, е станал жива легенда и до днес е останал верен на славата си. Мислиш ли, че би могъл да бъде щастлив като ленив, затлъстял земевладелец? Мислиш ли, че ще се радва, ако около него се въртят жена и десетина хленчещи деца?
Алуин дълго я гледа мълчаливо в очите.
— Искаш ли да чуеш истината? — попита накрая той. — И ще повярваш ли в тази гола истина?
Катрин пое дълбоко дъх и кимна, макар и с колебание.
— Е, добре — въздъхна Алуин. — Според мен ти си упорита и своенравна почти колкото Алекс. Много по-красива, но също така сляпа и ограничена. Също така несигурна като мъжа, когото твърдиш, че обичаш.
— Само твърдя ли?
— Не ме прекъсвай! Само кимай, когато те попитам нещо. Обичаш ли Алекс?
— Естествено!
— Трябва само да кимаш, не да говориш!
Тя кимна.
— Искаш ли го повече от всичко на света? Повече от живота, които си водила преди? Повече от каквито и да било гаранции за сигурност, богатство и обществено признание? Повече от всичко друго, което някога си си пожелавала?
Катрин кимаше след всеки въпрос.
— Защо тогава, по дяволите, не вярваш, че Алекс би могъл да изпитва същото към теб? Че те обича и няма да престане да те обича даже ако му народиш десет хленчещи деца? Той не е сляп, знай това. Много добре знае какво си пожертвала заради него и…
— Но… но аз не искам да се чувства задължен и заради мен да се отказва от досегашния си живот!
— Много егоистично от твоя страна, не намираш ли?
— Егоистично ли?
— Никога ли не ти е хрумвало, че Алекс отдавна се е наситил на този живот и не иска да бъде легендарният герой, какъвто са го направили другите, че продължава да играе тази роля само защото обстоятелствата не му оставят друг избор? Аз съм с него от тридесет години, Катрин. Вечното му безпокойство се дължи до голяма степен на това, че не знаеше какво всъщност искаше, че в крайна сметка беше безразличен към всичко. Но животът му се промени. Мисля, че се върна в Шотландия, защото копнееше за дом и семейство, защото искаше да разбере какво означава думата „мир“. Обстоятелствата го принудиха отново да се вживее в ролята на Тъмния Камерън — но само защото иска тази проклета война да свърши колкото се може по-скоро. Готов е да захвърли всичко още днес и да заживее само за теб, но може би се опасява, че ще престанеш да го обичаш като ленив, затлъстял земевладелец.
Той се засмя, взе кърпичката от ръцете на Катрин и изтри сълзите й.
— Трябва просто да се научиш да вярваш на инстинктите си — продължи той, — както правя аз. Моят инстинкт ми каза, че Дейдре е най-доброто, което ми е попадало в жалкия ми живот, и веднага престанах да мисля за безбройните разбити сърца, които оставих по целия континент!