— Дано да казваш истината — засмя се през сълзи тя и го прегърна с безкрайна обич. — О, Алуин, ти си най-добрият приятел! Но според мен не е редно да се занимаваш с проблемите на другите хора и даже да се опитваш да ги разрешиш, не и при тези обстоятелства.
Той се засмя сърдечно.
— Май е трябвало да стана свещеник и изповедник. Не се тревожи за мен — радвам се, че можах да ти помогна.
Катрин тъкмо го целуна по бузата, когато добре познат баритон разруши рязко приятелската идилия.
— Надявам се, че не преча? — Алекс стоеше на входа с мрачно изражение. — Ако желаете да ви оставя още за час, с удоволствие ще ви направя тази услуга.
— Как мислиш? — ухили се Алуин. — Ще ни стигне ли един час?
— Хмм… — Отговори тя и наклони глава. — Според мен ни трябват поне два. Нали не искаш да се преуморим?
— Естествено! Ама съм глупав. — Той се обърна към Алекс и вдигна два пръста. — Два часа — но само ако си сигурен, че нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам нищо против — отговори Алекс — Само не знам дали Дейдре иска да стане вдовица толкова скоро след сватбата.
— Ах, разбирам… — Алуин бързо отпусна ръка. — Съжалявам, Катрин, но в този случай съм принуден да отменя предложението си. Но бих могъл да изпратя друг на мое място. Какво ще кажеш за Струан Максорли? Той е честен като дете и силен като бик, а в студените нощи може да замени поне десет топли бутилки. Или Фандучи? С него никога няма да ти стане скучно.
— Графът е забележителен мъж — кимна сериозно Катрин. — Очарователен, елегантен, духовит, с прекрасни маниери… Той отгатва желанието на жената по очите… Прав си, Алуин, ще го имам предвид. Но преди това…
Тя отиде при мъжа си и го прегърна здраво. Страстната целувка продължи толкова дълго, че Алуин се покашля и събра картите от походното легло.
— Май ще се наложи аз да ви оставя за час или два…
Алекс въздъхна и се освободи от жена си.
— Първо работата, после удоволствието, приятелю! Това ли са картите, които ни обеща полковник Ан?
— Да, и тя се кълне, че е нарисувала всяко дръвче. Освен това един от хората й бил доста време затворник във форт Джордж и е нарисувал подробно вътрешните сгради.
Катрин предизвикателно опря ръце на хълбоците си.
— Полковник Ан, полковник Ан… в последно време само това чувам! Имам ли причини да ревнувам?
— Ако някой тук има причини да ревнува, това съм единствено аз — изръмжа Алекс — Само си представете — най-спокойно влизам в палатката си и заварвам съпругата си да се прегръща с най-добрия ми приятел!
— Според мен това не беше прегръдка — отвърна сухо тя. — По-скоро се утешавахме взаимно, защото сме оставили зад себе си толкова много разбити сърца. — Тя посегна към топлата си наметка. — Но може би ще се възползвам от придобития опит и ще тръгна да събирам нови войници, както е направила полковник Ан. Сигурна съм, че само за час ще събера поне стотина привърженици, които ще ме следват с готовност по бойните полета.
— Няма да стигнат далече, защото ще им изпочупя краката — Алекс бързо охлади оптимизма й.
Катрин превзето смръщи носле.
— Тя наистина ли е престъпила волята на мъжа си, като се е присъединила с клана си към принца?
— След като съпругът й, Ангъс Мой, е висш офицер в армията на Хановерците, явно не е особено въодушевен от своеволието й.
— Тази жена е много смела! — проговори с възхищение Катрин.
— Съмнявам се, че Ангъс Мой споделя ентусиазма ти. Той е честен и съвестен мъж и изпълнява сериозно задълженията си като глава на клана Чатън. Баща му беше якобит, в последното въстание загинаха двама от вуйчовците му. Сигурно не му е било лесно да вземе решение да застане срещу нас — а сега и собствената му жена му заби нож в гърба!
— Въпреки това намирам, че е много смела дама!
— Защото е последвала сърцето, а не разума си? Докъде щяхме да стигнем, ако всички правеха като нея?
— Вероятно точно дотам, където сме в момента — отговори дръзко Катрин и се надигна на пръсти, за да го целуне.
Алекс смръщи чело.
— Ти май се смяташ за извънредно умна, а?
— Ммм… Само следвам примера на своя господар и повелител.
— Тогава ще запазя за себе си изненадата, която ти бях подготвил, за да проверя дали си достатъчно умна сама да я откриеш.
— Изненада ли? — извика любопитно тя. — Каква изненада?
— О, нещо, в което тази сутрин буквално се спънах, но ти изобщо не заслужаваш изненада. — Алекс замислено потърка наболата си брада. — Освен това сигурно изобщо няма да се зарадваш да го видиш…
— Кого?
Алекс бавно вдигна платнището на входа. Зад него стоеше мъж, който се опитваше да стопли леденостудените си ръце със собствения си дъх. Катрин побледня като платно, нададе радостен вик и се хвърли в обятията на брат си.