— От днешна гледна точка бих казал, че задоволявах младежката си жажда за знания. Все пак това беше по-приятно прекарване на дните — и особено на нощите, в сравнение с твоята гонитба на един призрак от миналото. Радвам се, че и двамата се вразумихме тъкмо навреме, и щом тази проклета война свърши, бързо ще се преобразим в лениви, затлъстели земевладелци.
Смехът му събуди недоверието на Алекс.
— Всъщност за какво разговаряхте толкова… интимно с Катрин?
— О, за времето, за здравето й…
— За здравето й ли? Да не е болна?
— Точно обратното. Направи ми впечатление, че в последно време красотата й е разцъфтяла с нова сила, и й направих комплимент. Намирам, че не може да става и дума за сравнение с жената, която пристигна преди месец в лагера ни, нали?
Алекс изскърца със зъби. Винаги когато си спомняше как Катрин и Дейдре се бяха появили в лагера след преживяното в Дерби, в стомаха му засядаше буца. Трябваше да минат седмици докато сините петна по нежната й кожа изчезнат, но още по-непоносимо му беше да гледа пълните й със страх очи.
— Добре е и ти да й правиш комплименти, поне от време на време — посъветва го Алуин. — Кажи й, че в мъжки дрехи е не по-малко прелестна, отколкото в парижките роби. Тези дреболии радват сърцето на всяка жена. Знам това от опит. — Той нави грижливо картите и стана. — Крайно време е да се махнем от тази палатка, за да я приберат, иначе ще спрем цялата армия.
Двамата излязоха навън и погледнаха загрижено към небето, което отново се бе забулило. Вятърът ставаше все по-студен и предвещаваше сняг. От една страна, лошото време беше предимство за бунтовниците, защото не позволяваше на Къмбърленд да ги преследва, но от друга страна, снежната буря щеше да затрудни напредването им.
Приятелите още не бяха стигнали до чакащите си коне, когато отряд ездачи привлече вниманието им. Начело на групата препускаше лейди Ан Мой, възседнала огромен бял жребец. Дамата, която беше посмяла да се противопостави на съпруга си и от която Катрин се възхищаваше.
— Здравей, Аласдейр… здравей, Макайл! — махна им дружелюбно тя. — Надявам се, че моите карти са ви били от полза.
— Благодарим ви, превъзходни са.
Полковник Ан не отговаряше на обичайните представи за красота. Тя беше много висока, стройна като топола, движеше се със силата и грацията на пантера, гледаше мъжете право в очите и не позволяваше никой да й нарежда какво да прави. В открита опозиция на мъжа си, който подкрепяше хановерците, тя обиколи клановете и ги призова да помогнат на Чарлс Стюарт. Удостоена с почетната титла „полковник“, тя беше готова лично да поведе полка си в битка. До нея неизменно беше капитан Александър Макджиливрей, интелигентен и много способен офицер. Слуховете твърдяха, че двамата били много близки…
— Здравейте, Макджиливрей! — Алекс с усмивка раздруса ръката му. — Радвам се да ви видя отново трезвен!
— Ще ида да кажа една думичка на брат ви! — Капитанът направи гримаса. — Явно има тайна рецепта за уиски… Дяволски силно питие, макар че Арчи го нарича лекарство. Според мен е по-правилно да го нарече отрова.
Лейди Ан избухна във весел смях.
— Ние ще избързаме напред, Камерън. Принцът прие предложението ми да отседне в Мой Хол, докато остатъкът от армията пристигне в Инвърнес. Според мен това ще стане най-много след два дни, а междувременно Макджиливрей ще разузнае настроенията в града.
— Моля ви да не предприемате нищо на своя глава — предупреди ги Алекс. — Клановете Маклеод и Грант подсилиха войските на лорд Лодън и със сигурност се готвят да отразят нападението ни.
— Маклеод! — изфуча полковник Ан. — Все още не мога да повярвам, че мъжът ми се е съюзил с онзи жалък предател! Все още не мога да повярвам, че Ангъс ще вдигне меча си срещу „Бони принц Шарли“! Аз пък ще напълня Мой Хол е честни якобити. Вие и съпругите ви също ще бъдете мои гости, господа. Дамите имат нужда от меко легло и топла баня, иначе скоро ще заприличат на мен!
— Бих могъл да си представя много по-страшни неща — отговори Алекс с искрено възхищение. Ан Мой се засмя, изчерви се и хвърли бърз поглед към Джон Макджиливрей, от който стана ясно, че в слуховете имаше известна истина.
Веднага след това тя отметна енергично глава назад.
— Е, с бога напред! Желаем ви силен вятър в гърба, за да прекосите по-бързо прохода!
— С бога напред! — промърмори Алекс и проследи с поглед малката група. След това тъмните му очи се плъзнаха над тясната долина, в която бяха лагерували. Установи със задоволство, че повечето палатки вече бяха вдигнати и прибрани в колите, които англичаните за щастие бяха изоставили при бягството си от Фалкирк, така че на бунтовниците поне не се налагаше да мъкнат тежък товар. Палатката на принца с червено-бялото копринено знаме още не беше вдигната, но самият Чарлс вече беше потеглил начело на малък отряд.