— Всемогъщи боже! — изплака Кери. — Помислих си, че е ударил последният ни час!
Лаклън се промъкна до вратата на плевнята, за да се увери, че двамата мъже наистина са си отишли.
— Няма ли ги? — попита страхливо момичето.
— Така изглежда.
— Позна ли ги?
Лаклън поклати глава.
— Не съм сигурен… но мисля, че единият беше новият полковник от форта — Блейки или Блейкни или нещо такова. Другият обаче… — Той сви безпомощно рамене.
Кери затегна корсажа си с треперещи пръсти и изтупа сламките от роклята си. Косите и раменете й бяха защитени с голяма вълнена кърпа. Тя мина покрай Лаклън и се приготви да излезе от плевнята.
— Трябва да се прибера, преди мама да забележи колко с късно.
Той я задържа за ръката.
— Кери, любов моя, сега не можеш да ме изоставиш! Трябва да предупредим лейди Ан!
— Да я предупредим?
— Не чу ли какво казаха онези двамата? Искат да хванат принц Чарли! Ние сме единствените, които ги чухме, значи сме и единствените, които могат да предотвратят това позорно дело.
— Но как?
— Ако тичам по целия път, ще бъда в Мой Хол само след час. А ти, Кери, трябва непременно да уведомиш Макджиливри. Той има войници с пушки и ще знае какво трябва да се направи. Ще ми помогнеш ли, момиче?
— Макджиливри? — Кери прехапа долната си устна. — О, Лаклън, страх ме е от войниците! Те арестуват всеки, който помага на бунтовниците! И… Ако татко узнае, че съм била тук с теб, ще те пребие от бой! — Близо до паниката, тя погледна умолително красивия момък, на когото от години принадлежеше сърцето й — и изведнъж изпъна решително крехките си рамене. — Да, Лаклан, ще го направя… Ти си прав, само ние можем да предупредим принца… отивам да потърся братята си… Дънкан и Джейми веднага ще препуснат към Макджиливри.
— Ти си смело момиче, Кери, и аз се гордея с теб — похвали я Лаклън. Той уви раменете си в тежката наметка, целуна я бегло и тръгна към вратата.
— Лаклън?
— Да, малката ми?
— Обичаш ли… обичаш ли ме още?
Той се засмя и взе сладкото й личице между ръцете си.
— Да, обичам те… повече от всякога!
Тя го целуна, влагайки цялата си любов в тази кратка целувка.
— С бога, Лаклън! С бога напред!
Понесен на крилете на любовта, Лаклън премина дългото разстояние до Мой Хол за рекордно кратко време.
18
Лейди Ан Мой се прозя дискретно зад разперената си ръка. Дамиен, който се беше присъединил към дамите в салона само преди половин час, хвърли поглед към часовника над камината.
— Едва осем и десет — установи учудено той. — Имам чувството, че е три сутринта.
Катрин се засмя предизвикателно.
— Причината, братко мой, е, че съвсем отскоро знаеш какво означава да работиш истински!
— Ти се държеше много по-мило с мен, преди да ти връча скъпоценните листчета чай — отговори сухо той.
— Ммм… — Тя изпи с удоволствие последните глътки от благодатното питие, от което се беше лишавала толкова дълго.
— След като се постоплих — продължи Дамиен, — ще изпълня последните си задължения и ще ида да напиша писмо на строгата си съпруга. Тя ме заплаши със страшно наказание, ако не й пиша всеки ден.
— Какви задължения? — попита учудено лейди Ан.
— Обещах на д-р Камерън да се грижа за някои от пациентите му. В Инвърнес намерих не само чай за една ужасно разглезена млада дама, ами и лекарства, които са ни спешно необходими.
— Да не е избухнала някоя заразна болест в лагера?
— Нищо особено — успокои Дамиен домакинята. — Треска, дизентерия… Скоро ще излекувам всички болни с по една хубава доза очистително.
— Милият ми аптекар! — въздъхна Катрин. — Ако дадеш очистително на болен от дизентерия, ще го обречеш на нечовешки болки.
Дамиен вдигна вежди.
— А ти откога имаш медицински познания?
— Откакто с Дейдре решихме, че трябва да бъдем полезни.
— Какво ще кажеш да ми дадеш няколко безплатни медицински съвета, госпожо доктор?
— Аз ще се заема. — Дейдре стана веднага. — При това мокро и студено време Катрин не бива да излиза навън.
— Глупости! — Катрин остави чашата си. — Малко чист въздух ще ми се отрази добре.
— Не! — Дамиен вдигна заповеднически ръка. — Дейдре е права — Алекс ще ми отреже ушите, ако си навлечеш някоя хрема.
— Носът ми все още си е мой — настоя Катрин. — Алекс винаги ми позволява да го придружа във вечерната обиколка на лагера.
— Какво, ако въпреки това кажа не?
— При всички случаи ще те последвам.
— Защо ли споменах за лекарството? — простена театрално Дамиен. — Е, добре, тръгвай с мен. Но да стоиш далече от болните и…
Шумно чукане по вратата отекна по коридорите. Лейди Ан смръщи чело.