— Аз съм лейди Катрин Камерън и това ви е известно. Но за какъв се смятате вие, Ваше височество, та така лекомислено излагате на риск мъжете, жените и децата, които живеят в тази къща? И то само защото не ви се иска да напуснете топлото легло!
— Какво казахте, мадам?
— Много добре ме чухте, сър! Нашите съпрузи непрекъснато ни втълпяват, че се борите за справедливо дело. Твърдят, че сте човек на честта, имате достатъчно смелост и по всяко време сте готов да умрете за убежденията си. — Катрин го измери с ироничен поглед. — В действителност вие не сте готов дори да се изложите на нощната влага, за да спасите остатъка от армията си. Е, добре, може би войниците ще проявят милост към такава жалка фигура и ще ви позволят да удавите мъката си в хубаво уиски!
Тя прибра полите си и гордо излезе от стаята, като посочи на Дейдре да остави дрехите на стола до вратата.
— Почакайте! — изкрещя подире й Чарлс. — По дяволите, спрете! Без да се впечатлява от гнева му, Катрин се обърна от прага.
— Мисис Макайл и аз отиваме да се преоблечем. След четвърт час ще бъдем готови за тръгване. Ако желаете, можете да тръгнете с нас. Ако не, тогава дано бог се смили над душата ви, сър!
След десет минути видимо нервният сержант Питърс чакаше пред парадния вход на Мой Хол със зареден пистолет в ръка. Беше сам и тъмнината го притесняваше. Подскачаше при всеки шум в храстите, като че там дебнеха кръвожадни зверове, а когато чу зад гърба си шумно щракане, се обърна като ужилен, но веднага въздъхна облекчено — към него идваха Катрин, Дейдре и Робърт Харди, а шумът беше дошъл от затворилата се зад тях входна врата.
— Слава на бога! — Младежът изтри запотеното си лице с ръкава на куртката. — Къде е принцът?
Катрин въздъхна загрижено.
— Боя се, че…
— Принцът е точно зад вас. — Чарлс Едуард Стюарт излезе от мъглата. Като всички останали, и той носеше карирани панталони, топъл жакет и бе увил главата и раменете си с топла вълнена наметка. — Къде е гвардията ми?
— Останах само аз, сир — отговори почтително сержант Питърс. — Лейди Ан заповяда на гвардията ви да наблюдава пътищата и нивите в околността заедно с доброволците.
— Колко хора се събраха?
— Шестдесет и трима мъже и двадесетина жени… но очакват Макджиливри скоро да доведе подкрепления.
— Вината е само моя — прошепна потиснато принцът. — Трябваше да послушам Лохиел и да се преместя в Килравок, както бяхме решили първоначално. А сега тези смели мъже и жени са изложени на смъртна опасност… — Той пристъпи към Катрин. — Моля ви за извинение… Имахте пълно право да ме укорите, защото поведението ми не беше на джентълмен… Надявам се да не ми се сърдите дълго.
— Вече го забравих, сър.
Той се наведе над ръката й и целуна ледените пръсти.
— От днес нататък ще се подчинявам безпрекословно на заповедите ви, лейди Катрин!
— Тогава си изберете кон, Ваше височество — засмя се тя. — Трябва колкото се може по-бързо да се махнем оттук!
Водена от Робърт Харди, малката група прекоси в лек галоп тясната долина, където лагерните огньове пламтяха като огромни клади, за да събудят впечатлението, че там се топлят стотици мъже. Щом навлязоха в тъмната гора, забавиха темпото. За щастие лунната светлина проникваше през короните на дърветата и те следваха без усилие тясната пътека към върха. Студеният и влажен въздух създаваше сериозни проблеми на принца; вече почти изтрезнял, той се тресеше от силни пристъпи на кашлица, за които смирено се извиняваше, щом силното ехо заглъхнеше. Всички мръзнеха въпреки дебелите дрехи и седяха приведени на седлата. Катрин постоянно се обръщаше назад и се вслушваше напрегнато, защото очакваше да ги преследват. Потеше се от страх за брат си, за лейди Ан и другите смели защитници на Мой Хол, които може би щяха да бъдат избити от жестоките англичани.
Робърт Харди беше признал, че от години не е стъпвал в пещерите, защото старите му кости не понасяли влагата. Ала не беше забравил пътя и след около час дръпна юздите на коня си и посочи една стръмна канара.
— Почти стигнахме. Там е пещерата. В нея ще намерим храна и одеяла.
— Може ли да запалим огън? — попита принцът, чиито зъби тракаха неудържимо.
— Не бих ви посъветвал да рискувате, сър — обезкуражи го сержант Питърс. — Сиянието ще се вижда надалеч.
Той, разбира се, беше прав, защото бяха излезли от гората, а долината беше останала дълбоко под тях, полуприкрита от мъглата, но все пак достатъчно добре видима.
Харди ги изведе до входа на пещерата, слезе от коня и се мушна в тесния процеп на скалата. Чуха го да щрака с кремък и скоро след това входът се потопи в слаба жълта светлина.