Ю Несбьо — Кръв по снега
Първа глава
Снежинките танцуваха под светлината на уличния фенер като късчета памук. Щураха се напосоки, не знаеха нагоре ли им се хвърчи, или надолу, оставяха се да ги подмята бурният леденостуден вихър, който нахлуваше от мрака, стелещ се над фиорда в Осло. Увлечени един от друг, вятърът и снегът се завъртяха в шеметно танго в тъмнината между затворените складови сгради на пристанището. Накрая на вятъра му омръзна и той изостави партньора си до една стена. Там навятият сняг се бе полепил по обувките на мъж, когото току-що бях прострелял в гърдите и врата.
От яката му капеше кръв върху снега. Не съм експерт по сняг — а впрочем по каквото и да било друго — но съм чел, че снежните кристали, образувани при екстремно ниски температури, са съвсем различни от кристалите на мокрия, на едрозърнестия и на сбития сняг. И именно специфичната форма на кристалите и ниската влажност на снега се явяват причина хемоглобинът в кръвта да запази тъмночервения си цвят. Така или иначе, снегът под мъжа ми навяваше асоциации за пурпурна кралска мантия, подплатена с хермелинова кожа — такава одежда бях виждал на илюстрациите в книгата с норвежки народни приказки, от която мама ми четеше като малък. Мама обожаваше приказки за крале. Навярно затова ме бе нарекла с име на крал.
В „Афтенпостен“ писаха, че ако застудяването се задържи до трийсет и първи декември, 1975-а ще се превърне в най-мразовитата година от войната насам и ще остане в паметта ни като началото на новия ледников период, чието настъпване климатолозите вещаят от няколко години. Не ги разбирам аз тези работи. Знаех обаче, че мъжът пред мен вече предаваше богу дух. Конвулсиите говореха недвусмислено за предсмъртна агония. Той беше човек на Рибаря. В екзекуцията му не вложих нищо лично. Казах го и на него, преди да се строполи и да размаже ивица кръв по стената. Не че това го топлеше. Когато дойде моят ред да ме гръмнат, предпочитам да е на лична основа. Това, за личното, му го казах не от страх, че призракът му ще ме преследва. Не вярвам в духове. Просто друго не ми хрумна. Е, можех, разбира се, просто да си замълча, както постъпвам обикновено. Явно е имало някаква причина изведнъж да стана толкова словоохотлив. Вероятно защото след няколко дни идваше Коледа. Нали казват, че в навечерието на светлия празник хората ставали уж по-човечни. Абе, и аз не знам така ли е наистина.
Очаквах кръвта да замръзне върху снега и да образува червена корица. Обаче снегът я попи, изтегли я под повърхността си, потули я, сякаш му беше нужна. Докато вървях към къщи, си представях как от пряспата израства снежен човек с едва видими кръвоносни съдове изпод мъртвешки бледата кожа от лед. От една телефонна кабинка се обадих на Даниел Хофман да му съобщя, че задачата е изпълнена.
Добре, отвърна само той. Както обикновено не зададе никакви въпроси. Или за четирите години, през които бях изпълнявал негови поръчки, се бе научил да ми вярва, или просто нямаше желание да слуша каквото и да било. Работата беше свършена; защо човек с неговото положение ще се главоболи с подробности, при положение че плаща именно за да си спести излишни главоболия? Помоли ме на следващия ден да се отбия в кабинета му. Имал нова задача за мен.
— Нова задача? — попитах и усетих как сърцето ми подскочи.
— Да. Разбирай „поръчка“.
— А, ясно.
Затворих с облекчение, защото ме бива общо взето само за една-единствена работа.
Ще спомена в кои четири неща ме няма никакъв.
Първо, да шофирам кола, с която престъпна банда бяга от местопрестъпление. Умея да карам бързо — това е плюс. Обаче така и не се научих да управлявам колата така, че да не се набивам на очи. А който седи зад волана на такъв автомобил, задължително трябва да съчетава и двете умения: хем да шофира бързо, хем да създава впечатление, че неговата кола с нищо не е по-различна от останалите превозни средства, участници в движението. Именно с фрапантните си маневри бях вкарал себе си и още двама в пандиза. Тогава карах безобразно, ту по горски пътища, ту по асфалтови шосета, но накрая се отскубнах от преследвачите си. До шведската граница ми оставаха броени километри. Намалих и запъплих като някой дядка. И въпреки това ни спря полицейски патрул. Преди да извършат проверката — както признаха после — изобщо не подозирали, че това е издирваната кола. Решили да ни спрат не заради превишена скорост или друго нарушение, а заради маниера ми на шофиране. Именно той привлякъл вниманието им.
И за обири не ставам. Някъде ми попадна информация, че повече от половината банкови служители, преживели обир на работното си място, впоследствие развивали психически проблеми. Някои не успявали да се отърсят от шока цял живот. Абе, де да знам така ли е, не е ли така. Обаче дядката, дето седеше зад гишето в пощенския клон, където нахлухме, наистина изгаряше от нетърпение да получи психически проблеми. Залегна на пода само защото дулото на карабината ми сочеше в неговата посока. На следващия ден прочетох във вестника, че дядката получил травматичен шок. А ако бягам от нещо като дявол от тамян, това са именно психическите проблеми. Грабнах се и му отидох на свиждане в болницата. Той, разбира се, не ме позна. В пощата носех маска на Дядо Коледа. (Бяхме измислили перфектния камуфлаж. Кой посред предпразничната суматоха ще се усъмни в трима мъже, облечени в костюми на Дядо Коледа, и помъкнали чували?) И така, застанах на вратата на болничната стая и се загледах в дядката. Лежеше в средното легло и четеше „Класекампен“ — „Класова борба“ — комунистическия вестник. По принцип нямам нищо против комунистите като отделни хора. Нямам, ама друг път. Не че ги мразя, ама според мен са в голяма заблуда. Малко ми стана гузно, че при вида на четивото му го очистих с по-спокойна съвест. Подчертавам обаче, малко гузно, не много. Но после приключих с обирите. Ами ако следващият не е комунист?