— Този път ще се прицеля по-добре — промърмори Датчанина, вдигна главата, събра крака, затвори очи, за да се съсредоточи, и вдиша дълбоко няколко пъти.
Усетих, че съм на ръба на нервна криза. Напуши ме смях. Датчанина отвори очи, засили се и запрати главата. Четири килограма и половина описаха хубава дъга към горната част на стълбите. Главата тупна в пода и я чухме как подскача и се търкаля по коридора.
Датчанина се обърна към мен с победоносна усмивка, но продължаваше да мълчи.
Чакахме…
По едно време се чу звук от запалване на двигател. Форсаж. Скоростите се оригнаха звучно. Заден ход. Пак оригване. Твърде високи обороти на първа предавка. Очевидно шофьорът не беше свикнал с тази кола. Потегли.
Погледнах Датчанина. Той изду бузи и изпусна въздуха, докато тръскаше дясната си ръка, все едно се е опарил.
Ослушвах се. Много внимателно. Усетих ги, преди да ги чуя. Полицейските сирени. Разнасяха се звучно в студения въздух. Разполагахме с достатъчно време, преди да пристигнат.
Погледнах зад гърба си. Момичето лежеше в скута на баба си. Не можеше да се определи дали диша, но съдейки по цвета на лицето й, бе изгубила много кръв. Трябваше да се опитам да не мисля за нея. На тръгване обгърнах цялата крипта с поглед. Семейството, смъртта, кръвта. Напомняше ми за една снимка. На трите хиени и зебрата с разпорения корем.
Деветнадесета глава
Не е вярно, че не помня какво й казах в трамвая. Всъщност, не се сещам дали ви споменах, че не си спомням какво съм й казал в трамвая, но имах намерение точно така да изкарам нещата. Така или иначе, не съм забравил какво й казах: че я обичам. Само за да усетя какво е да се обясниш някому в любов. По сходни причини човек стреля по мишени с формата на човешки торс; естествено, не е същото, като да стреляш по жив човек, но се доближава повече до реалността от това, да се прицелваш в обикновени, кръгли мишени. Та: не вложих в това признание истински чувства. Както и човек не очаква да убие имитацията на човешки торс. Направих го за упражнение. За да отработя фразата. Надявах се един ден да срещна жена, която да обичам и която да ме обича, и не ми се щеше в сюблимния момент да си глътна граматиката.
Още не бях казал на Корина, че я обичам. Не го бях изрекъл гласно, откровено, без възможност да оттегля признанието си, без да ми пука от нищо, не бях оставил отзвукът от думите ми да изпълни стаята, да нагнети тишината толкова, че тя да избие стените. Бях го казал на Мария точно там, където релсите се срещаха. Или разделяха. Ала при мисълта, че скоро ще го изрека пред Корина, сърцето ми се разтуптяваше до пръсване. Тази вечер ли да го направя? Или на борда на самолета за Париж? В хотела в „Монмартър“? Да речем, докато вечеряме? Ами да! Това би бил идеалният момент!
Такива мисли се въртяха из главата ми, докато двамата с Датчанина излизахме от църквата. Поехме в дробовете си суровия, студен зимен въздух, който запазва вкуса си на морска сол чак докато водата във фиорда се покрие с лед. Полицейските сирени се чуваха слабо. Техният вой ту прозвучаваше, ту заглъхваше подобно на зле настроена радиостанция, засега толкова отдалечен, че не можеше да се определи от коя посока се задават.
Виждах предните фарове на черния микробус по улицата пред оградата на гробището.
Вървяхме по заледената настилка със ситни, бързи крачки и леко присвити колене. В Норвегия още като дете се научаваш да пазиш равновесие при поледица. В Дания вероятно не е така. Там не пада толкова сняг и не се образуват толкова често поледици. Имах чувството, че Датчанина забави ход. Но нямаше откъде да знам дали пък той няма повече опит от мен в стъпването по лед. Ние, жителите на две съседни държави, знаем толкова малко един за друг. Виждаме валчесто, симпатично лице, открита усмивка и чуваме дружелюбни датски думи — е, невинаги ги разбираме, но смазват ушните ни проходи и успокояват нервите ни — и си съчиняваме история за датските колбаси, за датската бира, за датската слънчева светлина и лежерния живот из равната датска провинция на юг. И всичко ни се струва толкова идилично, че сваляме гарда. Но защо си въобразявах, че познавам Датчанина? Навярно той бе ликвидирал повече хора, отколкото някога щях да очистя аз. Тази пък мисъл откъде се взе? Вероятно се появи, защото изведнъж ме обзе чувството, че отново назрява решаващ момент, предстои настъпването на съдбовна секунда, някаква пружина се обтяга докрай.