И третата полицейска кола ме подмина. Дадох на заден ход и излязох от рампата на шосето. Потеглих.
За щастие не срещнах други полицейски коли. Никоя полицейска кола не засече волвото, което отчаяно се опитваше да се движи нормално, но въпреки това — без да може да се определи защо — пътуваше някак по-различно от другите автомобили по улиците на Осло на този двайсет и трети декември.
Паркирах точно зад телефонната кабина, изгасих двигателя. Крачолът на панталона ми и тапицерията на седалката бяха подгизнали от кръв. В крака ми сякаш имаше зло сърце, което изпомпваше черна, животинска кръв, жертвена кръв, сатанинска кръв.
Отворих вратата на гарсониерата и се олюлях. Корина облещи големите си сини очи от ужас.
— Улав! Божичко, какво се е случило?
— Готово — отвърнах и затръшнах вратата зад гърба си.
— И той… е мъртъв?
— Да.
Стаята започна да се върти пред очите ми. Колко ли кръв бях изгубил? Много. Два литра? Не, бях чел, че в тялото ни има общо пет или шест литра кръв и изгубим ли над двайсет процента, колабираме. А двайсет процента са… мамка му! По-малко от два литра, при всички случаи.
Чантата й стоеше на пода в дневната. Беше си събрала багажа за Париж — същият като онзи, с който дойде от дома на съпруга си. На бившия си съпруг. Аз май бях попрекалил с багажа. Не бях стигал по-далече от Швеция. През лятото, когато навърших четиринайсет, с майка ми решихме да отскочим до Швеция. Закара ни съседът. В Гьотеборг, преди да влезем в увеселителния парк „Лисеберг Тиволи“, той ме попита имам ли нещо против да се пробва на майка ми. На следващия ден с мама се прибрахме с влака. Тя ме потупа по бузата и каза, че съм бил нейният рицар, последният рицар в целия свят. Стори ми се, че долавям фалшива нотка в гласа й — вероятно защото бях ужасно объркан от този болен свят на възрастните. Все пак, както вече казах, аз съм ужасно немузикален. Никога не съм можел да различа кой тон е верен и кой — фалшив.
— Това по панталона ти… кръв ли е? Господи, ти си ранен! Какво стана?
Корина изглеждаше толкова шокирана и разстроена, че ме досмеша.
Тя ме стрелна смаяна, почти ядосана.
— Какво ти става? Забавно ли ти се струва, че кървиш като прасе? Къде си ранен?
— Само в бедрото.
— Само? Ако е засегната бедрената артерия, за нула време ще ти изтече кръвта. Улав! Свали си панталона и сядай на стола.
Тя съблече халата, с който я заварих, и влезе в банята.
Излезе с превръзки, лейкопласт, йод и прочее принадлежности за първа помощ.
— Ще трябва да те зашия — заяви.
— Щом трябва — отвърнах, облегнах глава на стената и затворих очи.
Поля ме с дезинфектант и се опита да спре кървенето. Докато обработваше раната, обясняваше, че ще ме закърпи само временно; куршумът е останал вътре, но в момента няма как да го извади.
— Къде си се научила да оказваш първа помощ? — попитах.
— Не говори и стой мирен да не се разкъсат шевовете.
— Ти си цяла медицинска сестра.
— Не си първият човек с куршум в тялото.
— Не съм.
Изрекох го с низходяща интонация. Като констатация, не като въпрос. Защото не бързахме за никъде, разполагахме с достатъчно време да си изясним някои неща от миналото ни. Отворих очи и се загледах в главата й. Беше коленичила пред мен. Вдъхнах аромата й. Долових как някаква миризма се смесва с уханието на онази възбудена Корина, с която се любехме, а после лежеше потна в обятията ми. Съвсем слаб намек за нещо, едва-едва доловима миризма на амоняк, но въпреки това я усетих. Не идваше от Корина. Ами да. Как не се сетих по-рано! Надушвах миризмата от собствената си рана. Вече беше инфектирана, започваше да гангренясва.
— Готово — оповести Корина и скъса конеца със зъби.
Взирах се втренчено в нея. Блузата й се беше свлякла и оголваше едното рамо. От едната страна на шията й имаше синина. Дотогава не я бях забелязал. Навярно й бе останала от Бенямин Хофман. Прииска ми се да й кажа нещо успокояващо, в смисъл че това няма да се повтори, никой повече няма да й посяга. Но моментът не беше никак подходящ. Някак не върви да уверяваш една жена, че с теб се намира в безопасност, докато тя те кърпи с подръчни средства, колкото да не умреш от кръвозагуба.
Корина избърса кръвта с кърпа, натопена в хладна вода, и омота бедрото ми с бинт.
— Май си вдигнал температура, Улав. Марш в леглото.
Съблече ми сакото и ризата.
— Това пък какво е? — погледна въпросително ризницата.
— Желязо.
Помогна ми да я сваля, погали с пръсти синините, останали от куршумите на Датчанина. Любвеобилно. Прехласнато. Целуна ги. Докато лежах в леглото и усещах как ме сковават ледени тръпки, а тя ме завиваше грижливо, се върнах в онзи миг, в леглото на мама. Вече почти не изпитвах болка. Сякаш можех спокойно да забравя за всичко, сякаш вече нищо не зависеше от мен, бях лодка, носеща се по река, и реката определяше посоката. Съдбата, крайното местоназначение беше предопределено. Под въпрос оставаше само как ще протече пътуването; какво ще видя и преживея по течението на реката. Животът е прост, стига да си достатъчно болен.