Нима наистина през цялото това време бях вървял именно към Мария Мириел?
— Чичо. Може. Да. Дойде. Още. Тази. Нощ. И. Ако. Си. Съгласен. Ще. Хапнем. Френски. Коледни. Ястия. Утре. Печена. Гъска. Малко. След. Коледната. Литургия.
Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих плика. Протегнах го към нея, все още, без да отварям очи. Усетих, че тя го взе, отби встрани и спря. Чувствах се смазан от умора.
Тя започна да чете.
Четеше думите, по които бе покапала моята кръв. Бях накъсал листа на парчета и после ги бях сглобил.
Не звучаха мъртви. Напротив, бяха съвсем живи. И истински. Толкова истински, че „обичам те“ звучеше като единственото правилно нещо, което можеше да се каже. Всеки, чул тези думи, би успял да си представи разказвача: всеки ден ходи в бакалията при момичето, което обича, но не иска да си го признае, защото не желае да обича момиче, същото като него — с недостатъци, с трески за дялане, самопожертвователна, жалка робиня на любовта, която чете по устните, но не говори, която се подчинява и намира възнаграждението си в това подчинение. И въпреки това никога няма да успее да я разлюби. Тя въплъщава всичко, което той не иска. Тя е неговото унижение. И най-хубавото, най-човешкото, най-красивото, което е виждал.
Иначе съм пълен невежа, Мария. Знам само две неща. Първо, нямам представа как да те направя щастлива, защото обикновено опустошавам, не създавам живот и смисъл. И второ, обичам те, Мария. Затова така и не дойдох на онази вечеря. Улав.
Докато изчиташе последните изречения, усетих сълзите в гласа й.
Седяхме в тишината. Дори полицейските сирени замлъкнаха. Тя подсмръкна.
— Ти. Вече. Ме. Направи. Щастлива. Улав. Това. Е. Достатъчно. Не. Разбираш. Ли.
Кимнах и си поех дълбоко дъх. „Вече мога да умра, мамо“ — помислих си. Вече не изпитвам нужда да съчинявам. Не бих пренаписал тази история по-добре.
Двадесет и първа глава
Въпреки рекордно ниските температури цяла нощ валя сняг. Най-ранобудните жители на града осъмнаха в сутрешния мрак и поглеждайки през прозореца, видяха, че Осло е покрит с топла, бяла пелена. Автомобилите се движеха бавно в издълбаните в снега коловози, а хората заобикаляха с усмивка заледените участъци по тротоарите, защото никой не бързаше. Наближаваше Коледа — празник на домашното спокойствие и време за размисъл.
По радиото съобщаваха за рекорден студ и за още по-сериозно спадане на температурите, а в рибния магазин на площад „Юнгсторге“ опаковаха последния килограм треска и пееха норвежката песен „Весела Коледа“, чиято мелодия, независимо от тъжния текст, звучеше жизнерадостно и весело.
Църквата „Рис“ още стоеше опасана с полицейска лента. Свещеникът обсъждаше с полицията как да проведат празничната служба, за която надвечер предстоеше да се стекат хора.
В Държавната болница в центъра на Осло хирургът остави пациентката в операционната и излезе в коридора. Изхлузи ръкавиците и тръгна към двете жени, седнали там. Страхът и отчаянието не слизаха от вцепенените им лица и той съобрази, че е забравил да си свали маската, за да видят усмивката му.
Мария Мириел слезе от трамвая и пое нагоре по баира към бакалията. Днес щеше да работи само до дванайсет. Тогава затваряха. И довечера беше Бъдни вечер. Бъдни вечер!
Тя си тананикаше наум, че ще го види пак. Беше сигурна. Непременно ще го види пак. Знаеше го от деня, когато той се появи и я отведе от… от всичко онова, за което вече не искаше да си спомня. Добрите сини очи, дългата руса коса. Правите, тесни устни под гъстата брада. И ръцете. Тях гледаше тя най-често. Мъжки ръце, но добре поддържани. Грамадни, малко четвъртити, както скулптурите извайват ръцете на отрудените герои. Но тя си представяше как тези ръце я милват, прегръщат, галят, утешават. И нейните ръце щяха да правят същото за него. Понякога силата на нейната любов чак я плашеше. Напомняше устрема на набъбнала водна стихия, връхлитаща бент. Тя знаеше, че от окъпването до удавянето в любов има една крачка. В момента обаче това не я притесняваше. Защото той изглеждаше като мъж, способен не само да дава, а и да приема обич.
Забеляза, че пред бакалията са се струпали хора. Имаше и спряла полицейска кола. Да не би през нощта да бяха нахлули крадци?