Кимнах.
Поех към къщи в снежната виелица в четири следобед. Едва след няколко часа сивкава дрезгавина мракът пак притискаше града. Още духаше. Вятърът свирукаше от черните пресечки. Както споменах, не вярвам в призраци. Снегът пукаше под подметките на ботушите ми като изсъхнали страници на книга, а аз размишлявах. Обикновено избягвам да мисля. В тази област практиката не дава изгледи за усъвършенстване, а и от опит знам, че прекаленото умуване рядко води до нещо добро. Ала волю-неволю се връщах към онзи въпрос с повишена сложност. Самото убийство не ме смущаваше. Поръчката се очертаваше по-лесна за изпълнение от повечето ми задачи. Не ме тревожеше фактът, че тя ще умре. Както вече казах, смятам за редно хората — без значение от пола им — да плащат за грешките си. Повече ме притесняваха неминуемите последици: щях да се превърна в човека, пречукал съпругата на Даниел Хофман; в онзи, който знае всичко и от когото зависи съдбата на Хофман, когато полицията започне разследване. Който ще държи в ръцете си бъдещето на мъж, несвикнал да пада по гръб. И на когото Хофман ще дължи обичайния му хонорар в петорен размер. Защо ми предложи толкова пари за задача, чиято трудност е под средната за бранша?
Чувствах се картоиграч, седнал да играе покер с четирима тежковъоръжени, мнителни съперници, които не умеят да губят. Току-що ми се бяха паднали четири аса. Понякога добрите новини са толкова невероятно добри, че са направо лоши.
И така, въпросният комарджия, ако е хитър, би хвърлил картите, би приел поносимата загуба с надеждата при следващото раздаване да му провърви повече — и по-умерено. Моят проблем беше, че вече нямаше закога да хвърлям картите. Знаех, че Хофман ще намери начин да убие жена си — било чрез мен, било чрез някой друг.
Открих накъде ме водят краката ми. Присвих очи.
Беше си вдигнала косата на кок точно като майка ми. Кимаше и се усмихваше на клиентите, които я заговаряха. Повечето знаеха, че е глухоняма, и казваха прости неща: „Весела Коледа“, „чао“, вежливи фрази, които си разменят нормалните хора.
Обичайният хонорар в петорен размер. Безкрайна коледна ваканция.
Трета глава
Наех стая в малък хотел непосредствено срещу апартамента на Хофман по Бюгдьой Але с идеята в продължение на няколко дни да разуча дневния режим на съпругата му; да разбера дали излиза, докато мъжът й е на работа, дали някой й идва на гости. Изобщо не ме вълнуваше кой е любовникът й. Целях само да подбера най-благоприятния и най-малко рисков момент за извършването на убийството. Да разбера кога е сама и няма опасност някой да ни прекъсне.
Оказа се, че хотелската ми стая осигурява пряка видимост не само към входната врата на жилищната сграда, където живееха Хофманови. Можех да наблюдавам и с какво се занимава Корина през деня. Хофманови не си бяха направили труда да си купят завеси. Пък и за какво са ти завеси в град, където почти не грее слънце, а минувачите гледат час по-скоро да се шмугнат някъде на топло, вместо да стоят на студа и да зяпат към чуждите прозорци.
През първите няколко часа апартаментът пустееше. Ярка светлина къпеше дневната. Хофманови явно не икономисваха електричеството. Мебелите не бяха английски, а ми приличаха по-скоро на френски — особено странното канапе в средата на стаята с облегалка само от едната къса страна. Навярно това французите наричат „шезлонг“, в превод — ако учителят ми по френски не ме е излъгал — „дълъг стол“. Заврънкулчести, асиметрични дърворезбарски украшения, природни мотиви по тапицерията. Стил рококо — поне според „История на изкуството“ в библиотеката на майка ми. Но можеше просто да е скован от местен дърводелец и да е украсен в някое норвежко село. Така или иначе, млад човек не би се спрял на такива мебели, затова предположих, че ги е поръчала бившата съпруга на Хофман. По думите на Пине Хофман я изхвърлил от дома им навръх нейната петдесетгодишнина. Именно защото ставала на петдесет. И защото синът им се бил изнесъл от къщи и вече нямало причина да я държи там. Всичко това — според Пине — Хофман й съобщил в прав текст и жената ги приела: мотивите му да я изхвърли плюс апартамент по крайбрежието и чек за милион и половина.
За да си запълня времето, извадих черновата с моите писания. Ей така, нахвърлям си разни идеи. Всъщност не е вярно. Съчинявам писмо. Писмо до незнаен човек. Впрочем и това не е вярно. Знам кой е адресатът. Само че аз, разбира се, не съм писател. Тук ще допусна някоя грешка, там ще ми хрумне да зачеркна цял пасаж. Така да се каже, доста хартия и мастило профуках досега за чернови. Днес пак не ми потръгна и по едно време се отказах, зарязах листовете, запалих цигара и започнах да си фантазирам.