На следващата сутрин станах едновременно с Даниел Хофман. Когато той излезе от къщи, още се спускаше непрогледна тъма. Той не знаеше за моите наблюдения. Беше ме предупредил да не го запознавам с подробности около плана си.
Седнах на стола до прозореца и започнах да чакам да се появи Корина. Извадих черновите си и се заех да ги препрочитам. Намирах думите за по-непонятни от обикновено, а малкото, които разбирах, изведнъж ми се сториха ужасно маловажни и мъртви. „Защо просто не зарежа тази глупост“, запитах се. Дали ме възпираше фактът, че съм вложил толкова време в тези окаяни изречения? Захвърлих листовете и се загледах в безлюдните зимни улици на Осло. Най-сетне Корина се появи.
Денят протече горе-долу по същия начин като предишния. Днес обаче тя излезе да се разходи. Тръгнах след нея. Благодарение на Мария се бях научил как най-ефективно да следя някого, без той да ме забележи. Корина се отби в един магазин и си купи шал. Изпи чаша чай в една сладкарница с някаква жена — нейна приятелка, съдейки по езика на тялото. После се прибра.
Още беше само два следобед. Направих си чаша кафе. Корина се изтегна на шезлонга в дневната. Беше си облякла друга рокля. Платът се разливаше по тялото й, докато се местеше. Шезлонгът е странна мебел — нито стол, нито легло, нещо средно. Когато се наместваше, за да открие по-удобна поза, Корина се движеше бавно, отработено, самоуверено. Сякаш знаеше, че я наблюдават. Сякаш знаеше, че е обект на нечии желания. Погледна си часовника, прелисти списанието — същото от вчера. Изведнъж се вцепени едва доловимо.
Не бях чул звънеца.
Тя стана, отиде до вратата с гъвкавата си котешка походка и отвори.
Той беше тъмен, възслаб, неин връстник.
Влезе, затвори вратата, съблече си якето, метна го на закачалката и си изхлузи обувките със свойски жест, който показваше, че не идва тук за пръв път. Нито пък за втори. От самото начало беше ясно като бял ден, че Корина Хофман си има любовник. Съмнение в нейните съпружески прегрешения никога не бе имало. Тогава защо се бях усъмнил във вината й? Защото ми се искаше да е невинна ли?
Той замахна и я удари.
Отначало се смаях, помислих си, че ми се е привидяло. После обаче мъжът й посегна повторно. Зашлеви я силно през лицето. Главата й отхвръкна встрани, русите кичури се оплетоха в пръстите му. Съдейки по устата й, тя изкрещя.
С едната си ръка той я стисна за гърлото, с другата смъкна роклята й.
И там, под светлината на полилея, голата й кожа заприлича на ослепителнобяла повърхнина, лишена от изпъкналости, просто непроницаема белота, заснежена равнина под мътна светлина в облачен или мъглив ден.
Облада я на шезлонга. Застана със смъкнати до глезените панталони откъм късия край без облегалка, докато тя лежеше върху светлите бродерии на невинни, идеализирани европейски представи за гора. Той беше направо мършав. Ребрата му се брояха, седалищните му мускули се стягаха и отпускаха като помпа. Тресеше се целият, все едно се ядосваше, че не може да направи нещо… повече. А тя лежеше разкрачена, пасивна, все едно мъртва. Исках да отвърна поглед, но не можех. Гледката ми напомняше за нещо. Само че не се сещах за какво.
Същата нощ, във възцарилата се тишина, ми просветна. Присъни ми се илюстрация от книга, която бях чел през детството си. „Животинско царство, първи том: Бозайници“, взета от Дайхманската библиотека. На снимка, правена в резервата Серенгети в Танзания или някъде в района, три озверели, освирепели и измършавели хиени се бяха добрали до плячка — или след набези на прайд лъвове, или със собствени сили. Двете, със стегнати задници, бяха напъхали муцуни в разпорения корем на една зебра, третата гледаше в обектива. Цялата й муцуна беше омазана в кръв. Виждаше се нащърбената повърхност на зъбите й. Ала най-ясно в паметта ми се бе запечатал погледът й, вперен в обектива. Жълтите очи изпращаха предупреждение. Това не е твое, а наше. Разкарай се. Иначе и теб ще те сполети съдбата на зебрата.
Четвърта глава
Докато се возя в метрото, винаги изчаквам нашият вагон да мине по скрепленията между релсите, преди да кажа каквото и да било. Всъщност не знам дали минава по скрепления, или просто коловозът се разклонява. Така или иначе, докато пътуваме под земята, чувам как стърже метал и дрънчи в метал. Звукът ми напомня за нещо, за своеобразен ред, как всичко си идва на мястото; за нещо, свързано със съдбата. Вагонът се люшва напред с рязък тласък и пътниците, които не се возят често по тази линия, за миг изгубват равновесие и посягат да се хванат за нещо — каквото и да е, стига да ги задържи изправени. Шумът от релсите е достатъчно силен да кажа каквото искам. Да прошепна каквото ми е на сърцето, без никой да ме чуе.