- Значи ще има война? - Климент изведнъж усети колко студена е стаята.
- Не знам! Двамата жупани ни обвиняват за смъртта на сънародника си и не мога да ги виня. Докс направи всичко възможно да им даде достатъчно аргументи в тази посока.
Климент кимна.
- Все пак Мугел и Деян няма да си тръгнат още днес. Пътищата са затрупани, виелицата се усили, проходите са непроходими. Поне веднъж и ние да извадим късмет в това проклето време! - Дукум се облегна на стола. - Ще останат в имението поне до утре. Докато снегът спре и стане възможно да се пътува. Това е нашият шанс. Трябва да разкрием убиеца и да докажем, че нямаме нищо общо с тази история. Ако го направим бързо, мисля, че нещата ще се обърнат в наша полза. Дори можем да поискаме нов представител от Мутимир.
Климент преглътна. Знаеше какво ще последва.
- Трябва да откриеш убиеца до утре сутринта. Така се споразумяхме. Ако успееш - остават. Ако не - си тръгват! - Дукум допи виното си и стана. - Направи им силно впечатление в стаята на Венда. Особено за ключа под вратата. Никога не бих се сетил. Разбира се, няма да те оставят да душиш сам. Ратомир ще разследва заедно с теб. Но това не трябва да ти попречи да разбереш каква е истината!
Климент поклати глава.
- А господарят Докс? Какво ще каже братът на хана, като започна да му задавам въпроси?
- Ще ти отговаря кротко като агънце - Дукум едва се сдържаше. - Ще отговаря и ако не го направи тихо и кротко, ще си има работа с мен. Достатъчно неща обърка този... - кавханът замълча. - Вече говорих с него. Чувства се виновен и съжалява, че е оплескал нещата. Като че ли това ще ги оправи.
Дукум стана, разкърши рамене и стисна ръката на писаря.
- Иди и намери Ратомир. Започнете разследването колкото се може по-бързо. Задачата ти е изключително важна! Ако не успееш да се справиш, преговорите ще се провалят и ни чака война. Расате и боилите ще бъдат убити. Трябва бързо да открием убиеца и да го предадем на сърбите.
- Дори ако е някой от нашите? - тихо попита Климент.
- Дори и тогава! Спасението на престолонаследника и мира са най-важни! Нищо не трябва да те спира! Намери Ратомир и действайте. Сега от теб зависи всичко! - заповяда Дукум и излезе от стаята.
Климент постоя заслушан в стъпките на отдалечаващия се боил.
„От мен зависи всичко, така ли? - ядно си помисли той. - Нито съм започвал тази война, нито съм я губил, нито искам да имам нещо общо с цялата тази работа. А сега какво излиза? Ако се проваля, ще започне война, като в добавка ще убият първородния син на хана и още дванайсет боили. И кой ще е виновен за това? Аз! Хубава задача ми даде Дукум, дума да няма. Иска да стовари всички бъдещи мъртъвци да тежат на моята съвест! Няма нужда да се опитва да ме манипулира по този начин. И бездруго ще направя всичко възможно да намеря убиеца.“ Климент грабна наметалото си, затъкна камата и тръгна да търси Ратомир. Наистина нямаше време за губене.
Намери сърбина в стаята му. Като видя Климент, той скочи от стола си, усмихна се широко и подаде ръка.
- Значи ще работим заедно, а? Господарят вече ми каза.
Климент кимна. Можеше ли да има доверие на сърбина?
Ратомир се облече и двамата излязоха, без да си кажат и дума. От зародилото се предишната вечер приятелство не бе останало нищо. Двамата щяха да работят за господарите си, а те бяха от двете различни страни на една и съща барикада.
Климент бързо прекоси пустите коридори, подмина голямата зала, в която вчера се бе провела злополучната вечеря, отдавна разчистена от слугите, отвори тежките врати и излезе на двора. Искаше да огледа имението от всички страни. Макар да бе малко вероятно, все пак бе възможно убиецът да е дошъл отвън. Ако беше така, може би щяха да намерят някакви следи.
Студеният вятър удари писаря в гърдите и лицето и го накара да се увие още по-плътно в наметката си. Небето бе ниско, падащият сняг закриваше всичко наоколо.
Въпреки лошото време зад стените на имението кипеше живот. Слуги и войници разчистваха двора с широки дървени лопати и трупаха снега на високи купчини близо до стените. Конярите бяха извели няколко коня да се поразтъпчат; от заскрежените им ноздри излизаше пара, а гърбовете им бяха заметнати с одеяла. Прислужници и слугини притичваха между постройките, носейки кофи, кошове и вързопи. Силуетите им - призрачно размити от оскъдната светлина и падащия сняг, се мярваха за секунда, преди отново да изчезнат. По крепостните стени се виждаха очертанията на войници, които се засланяха в ъглите на кулите, криейки се от вятъра.