- Знам какво си мислиш - каза Ратомир, без да отдалечава ръцете си от огъня. - Дали ще ти преча, или помагам в разследването.
- И какво смяташ да правиш? - предизвика го Климент.
Ратомир въздъхна, взе един стол, постави дрехата си на облегалката, обърната към камината, и сериозно изгледа писаря.
- За нас, имам предвид господаря Добрин, е много важно преговорите да успеят. За първи път му възлагат такава сериозна дипломатическа мисия и той ще направи всичко, за да успее да доведе започнатото до успешен край.
- Ами жупаните?
- Те не ни интересуват. Всеки от нас си има собствени дела и интереси, които защитава. Нима в Плиска не е така?
Климент мълчаливо кимна.
- Да не говорим, че господарят допусна в къщата му да бъде извършено убийство. Ще даде всичко, за да хване извършителя.
- Дори да е някой от вашите?
- Дори тогава. Един провал сериозно би се отразил на работата му. Тук сме на границата. Важно е да сме в добри отношения както със сръбските князе, така и с българския хан. Разбираш ли?
Писарят кимна отново.
- Значи няма да ми пречиш?
Ратомир се засмя и разпери ръце.
- Защо да го правя? За да предпазя Деян или Мугел? Не ставай смешен!
- А ако убиецът е някой от имението? Тогава на чия страна ще застанеш?
- Ако е някой от нашите - тонът на Ратомир бе твърд, - трябва още повече да се опитаме да разберем кой е. Това означава, че в редиците ни се е промъкнал предател.
„Не само във вашите“ - горчиво си помисли Климент и подаде ръка на секретаря.
- Тогава да не губим време! Имаме много работа за вършене.
- От кого ще започнем?
- Мисля, че е ясно. Всичко тръгна от брата на хана. С него трябва да говорим най-напред.
- Да тръгваме тогава - скочи от мястото си Ратомир.
Застанала пред голямо сребърно огледало с красив меден обков, Хелена решеше дългата си коса. Гребенът се вдигаше и спускаше, но господарката на имението не му обръщаше внимание. Големите й кафяви очи гледаха среброто, без да виждат отражението в него. В мислите си Хелена се опитваше да надзърне в бъдещето, за да знае какво да прави в настоящето.
Господарката криеше опасни тайни. Тайни, които можеше да излязат наяве, ако не внимава. Проклинаше деня, в който Добрин се бе съгласил преговорите с българите да се проведат в имението и бе дал воля на всичките й страхове. Чужди хора бяха нахлули в нейния свят, хора, които се разхождаха по коридорите, надничаха по ъглите и дебнеха. Дебнеха тя или мъжът й да сбъркат, да направят и най-малката грешка, за да им се нахвърлят като изгладнели кучета.
А сега и тези подозрения. Мислите и предположенията идваха и я заливаха като вълна, от която й се завиваше свят. Ако това, което предполагаше, бе вярно...
Хелена тръсна глава.
Трябваше да замине още преди пратениците да пристигнат. Бе се забавила прекалено, а след това снегът бе направил пътуването опасно.
Хелена прокле собствената си глупост. Вече трябваше да е някъде далеч оттук, извела дъщеря си и сина си от това свърталище на усойници, сигурна в някоя от къщите си в Достиника или Ниш.
Там щеше да може да се грижи спокойно за Зоран, без да го изпуска от поглед.
Очите на Хелена се замъглиха, като помисли за сина си. Той беше в състояние да направи неща, които другите намираха за странни и бързаха да осъдят, но истината бе, че Зоран просто бе различен от останалите момчета.
Сякаш чул мислите й, вратата се отвори и Зоран пристъпи плахо в стаята, криейки нещо зад гърба си.
- Какво става, майко? - попита момчето. - Всички тичат по коридорите и викат. Защо?
- Нищо не е станало, скъпи - опита се да го успокои Хелена. - Няма от какво да се притесняваш.
Усмихнат, Зоран се приближи към средата на стаята.
- Казват, че единият от жупаните, онзи, който ме обиди, е умрял. Така ли е, майко?
Хелена безпомощно разпери ръце.
- Какво криеш зад гърба си?
Момчето се усмихна.
- Донесох ти подарък - Зоран извади иззад гърба си груба, набързо скована дървена кутия.
- Какво е?
- По-добре виж сама.
Хелена пое подаръка, отвори внимателно капака, изпищя и я изпусна на земята.
На пода тупна черен плъх със завързана на него зелена панделка и прерязано гърло.
Докс беше в стаята си.
Дори да изпитваше някакви угризения за предизвикания скандал и последствията му, това не си личеше. Разположил огромното си тяло върху леглото, братът на хана пийваше вино от висока медна кана, хапваше парчета студено месо и весело се усмихваше.
- Аха, ето ги двамата, които ще разкрият убийството - провикна се той, като видя Климент и Ратомир, и леко скочи от леглото. - Благодаря ти, писарю! Как само ме измъкна одеве. Вече си мислех, че ще ме арестуват за убийството на сърбина. Видяхте ли как гледаше онзи, военният. Как му беше името?