- С тях се знаем отдавна. Бяхме на служба още при стария княз Властимир. Бяхме много млади тогава, а имаше и още доста като нас - юноши от добри родове, които се бореха да намерят място в двора - „златната младеж на Сърбия”. Така ни наричаха - Мугел притвори очи и се засмя: - Славни времена бяха! От нас се очакваха велики дела. Всеки гледаше да блесне по някакъв начин. Закачахме момичетата, пиехме, биехме се за господарите си и не мислехме много за бъдещето. И бяхме приятели. Във всеки случай - по-добри, отколкото сега - жупанът въздъхна. - После се отчуждихме. Венда и Деян ухажваха една и съща жена. Баща й я даде на Венда, а Деян го понесе трудно. След това всеки тръгна по своя път. Бяхме в свитите на младите князе. А когато баща им почина и те поеха властта... - Мугел замълча. - Е, всички се издигнахме по един или друг начин. Но загубихме това, което ни свързваше. Както и много други добри другари, които трябваше да изместваме по пътя си. Понякога се чудя дали си заслужаваше.
- Може би Венда е станал жертва на някого, чийто път е пресякъл? Възможно ли е това да е отмъщение за стари обиди?
- Знаете как стават тези неща - отговори Мугел. - Опитваш се да се представиш по-добре от другите, да отгатнеш пръв желанията на господаря си - жупанът се намръщи. - И да се възползваш от всеки случай, в който можеш да очерниш останалите. И да е имало някой, който е пострадал заради Венда, това отдавна е забравено! Оттогава минаха повече от десет години.
- А женитбата на Венда? Казахте, че Деян трудно я е приел.
Този път жупанът мълча по-дълго. Беше ясно, че обмисля дали да им каже нещо или не.
- Няма смисъл да крия. Жената на Венда умря две години след сватбата им. Носеха се слухове, че я биел. Деян го прие много тежко. Говореше се, че се бил заклел на гроба й да си отмъсти! Много я обичаше и след това така и не се ожени. Но това беше преди толкова години - очите на Мугел гледаха назад в миналото. - И да е искал да отмъщава, вече е забравил за клетвата си. Ако въобще е имало такава. Едва ли тук е най-подходящото време и място да убиваш някого заради отдавна загубената любима.
- Дали? - запита се на глас Климент, докато двамата с Ратомир крачеха обратно по коридора.
Бяха оставили Мугел все така втренчен в нищото, седнал на леглото в стаята си.
- Дебелакът може като нищо да ни е излъгал - Ратомир все още бе ядосан, че жупанът се бе гонил по коридорите с Биляна. - Чувал съм много подобни истории. Нещастна любов, клетви за отмъщение - секретарят махна с ръка. - Нищо чудно и да си измисля всичко това, за да натопи Деян. Чу го сам - как са премазвали всичко по пътя си, за да се доберат до постовете си. Нищо чудно и сега да прави същото!
„Дали? - отново се запита Климент. - Или казваш това, защото Деян е един от твоите и е имал сериозна причина да убие Венда?“
- Има само един начин да разберем - да попитаме жупана - каза на глас писарят.
Секретарят кимна в знак на съгласие.
9
След като Климент и Ратомир излязоха от стаята и вратата се затвори зад гърбовете им, Мугел се свлече тежко в леглото. Беше потен, по челото му въпреки студа бяха избили ситни капки пот.
Жупанът разсеяно ги изтри с опакото на ръкава си. Макар да не го беше показвал, разпитът го притесни.
Мугел отлично играеше ролята на добродушен дебеланко и мнозина бяха платили скъпа цена, защото са го подценили. Но погледът на българина, бърз и не изпускащ нищо, го изнервяше. Предпочиташе да стои по-далеч от този писар, пристигнал от Плиска, и от въпросите му, които не беше ясно накъде точно водят.
„Дали ми повярваха?“ - помисли си жупанът, стана от леглото и затърси нещо за ядене сред остатъците по масата. Намери само наполовина пълна чаша с вино и я пресуши на един дъх.
„Дали ми повярваха, или ще продължат да душат и да разпитват? Ще ми се да не се бях забърквал във всичко това. Господарят може и да не остане доволен. Но ако успея, Биляна ще бъде моя!“ - жупанът алчно преглътна, изтри отново челото си с ръкав и отиде до раклата в единия край на стаята. Докато я отваряше, огърлицата му с рубини се удари в един от ръбовете и той уплашено отскочи, страхувайки се да не повреди накита. След като се успокои, че всичко е наред, Мугел вдигна капака и затършува из сандъка. Накрая извади малка кожена кесия, бръкна в нея и на ръката му увисна красив златен медальон с голям камък. Изработката му бе прекрасна - много фина и нежна, с различни орнаменти, които проблясваха дори на оскъдните зимни лъчи.
Мугел настойчиво се взря в бижуто, което държеше.
„Биляна трябва да стане моя! И цената за това си струва!“ - помисли си той, бързо прибра медальона обратно в раклата и заключи катинара.