- А какъв е всъщност?
- Момче като всички останали! Понякога е безобиден, друг път... Друг път просто не мога да го позная. Понякога най-незначителното нещо може да го изпълни с ужасен страх. Казана дума, хвърлен поглед, дори сън... Друг път е мил и отнесен като малко момче. Но понякога... - Хелена стисна юмруци - понякога сякаш се изпълва с жестокост и злоба. Все едно в него влиза друг човек. Уж е синът ми, а не е той... Затова се преместихме тук - в това имение, а не живеем в Ниш...
- Убивал ли е? - попита Климент с дрезгав глас.
Раменете на Хелена се разтресоха, тя мълчаливо кимна с глава.
- Няколко пъти, но само животни. Котка, куче... -гласът й заглъхна.
- Той ли е убил Венда? - напрегнато попита писарят.
- Не знам! Наистина не знам! Само мисълта за това ме изпълва с ужас. Беше превъзбуден от пристигането на толкова много и важни хора. Балован му даде слабо приспивателно с мляко, а през нощта дойката отиде в стаята му. Стояла до леглото му, но накрая заспала. Когато се събудила, Зоран го нямало, и веднага дойде да ме събуди - Хелена вече плачеше, без да се прикрива, и на писаря внезапно се прииска да седне до тази жена, да обгърне раменете й с ръка и да я утеши.
- Какво стана след това? - попита той, опитвайки се да овладее гласа си.
Хелена помълча, изтри сълзите от очите си и каза с твърд глас:
- Намерихме го свит под масата в залата. Тресеше се, но не искаше да каже и дума какво се е случило. Само говореше несвързано за някакво чудовище - Хелена замълча.
- Какво искате от мен? - Климент стана - Ако синът ви е убиецът, не мога да го спася.
- Можете! - в гласа на жената се прокрадна паника. -Искам да го изслушате, да чуете какво ще ви каже и да не си правите прибързани изводи. Ако някой разбере какво се е случило с него... Какъв е той понякога... Няма да има повече въпроси кой е убиецът! Ще набедят Зоран, без значение дали го е направил или не! И ще унищожат всички ни!
- А ако наистина е той?
Хелена сведе рамене.
- Ще го приема. Значи така ни е било писано. Но ако наистина е убил жупана!
Климент се замисли. Ако момчето бе убило Венда в пристъп на лудост, това би се оказало спасение за всички. Преговорите можеха да продължат, мисията щеше да е изпълнена, никой нямаше да пострада. Трябваше само да каже това, което знае. Расате и боилите щяха да са спасени. Нямаше да има война. Писарят преглътна.
- Кой друг знае за състоянието на сина ви?
- Съпругът ми, Биляна и дойката. Ратомир - също. И Явица.
- Добре - каза Климент. - Ще изслушам разказа на сина ви. Ще запазя тайната, доколкото мога. И ще търся убиеца безпристрастно. Но ако се окаже Зоран...
Хелена скочи пъргаво на крака, целуна смутения Климент по бузата и напусна стаята.
Почервенял като рак, писарят разтърка бузата, по която го бе целунала домакинята.
Дали постъпваше правилно? Дали не се бе оставил чарът на сръбкинята да го омае дотолкова, че да загуби трезвата си преценка? Какво щеше да каже Дукум, ако разбереше за обещанието, което бе дал?
Климент тръсна глава. Мисията им бе важна, но по-важна ли бе от истината и живота на едно петнайсетгодишно момче?
„Ами Расате? Неговият живот също е застрашен!“ -помисли си писарят и тежко се отпусна на стола. Търсенето на истината се бе оказало по-тежко, отколкото очакваше.
Мислите му бяха прекъснати от Хелена, която влезе, водейки за ръка намусения Зоран. Устата на момчето бе извита надолу, очите му проблясваха гневно, но писарят съзря в тях и зрънце страх. Дали той бе убиецът?
Двамата седнаха на столовете срещу него, майката тихо говореше в ухото на сина си. Той кимна с глава, без да вдига очи от пода.
- Сега Зоран ще ни разкаже какво се случило през изминалата нощ - нежно каза тя и погали сина си по косата.
- Остави ме! Не съм малко дете! - сопна й се момчето и за първи път погледна писаря в очите. - Вярно ли е, че има убийство? Че на единия жупан са му отрязали главата?
- Вярно е - сериозно каза Климент. - Жупанът Венда е бил убит в стаята си. Мисля, че си достатъчно голям, за да знаеш какво означава това. Затова е много важно да кажеш какво си правил и видял през нощта. Може да е нещо, което да ни помогне да хванем убиеца. Разбираш ли ме?
Зоран кимна. Страните му се зачервиха, по бузите му избиха петна.
- Ами аз... - започна той - ...аз не знам.
Климент чакаше.
- На вечерята стана голяма разправия, нали?