Писарят кимна.
- Не знаех, че нашите жупани са толкова лоши, но така твърдеше един от гостите. Онзи големият. Искаше да убие Венда, за да не навреди на някой друг. Нали?
Писарят не отговори.
- Жупанът наистина е лош човек. Като пристигна, исках да видя оръжията му, но той ми каза да се махам, все едно съм някакво малко дете - Зоран се опитваше да се съсредоточи. - После се скара с един от вашите на вечеря. Но яденето не беше хубаво. На теб хареса ли ти печеното? И гарнитурата не струваше.
Климент премигна.
- Прибрах се в стаята си. Мислех за това, което каза чужденецът. Хвана ме страх. Дали жупанът нямаше да дойде да ме убие, докато спя? Той ме мразеше, бях сигурен в това. Дойката ме увери, че всичко е наред, запалихме факлите в стаята ми за всеки случай и си легнах. Бях уморен и заспах веднага - Зоран се наведе напред и прегърна коленете си с ръце. - Сънувах ужасен сън. Огромно черно чудовище с червени очи ме гонеше по коридора. Опитвах се да му избягам... опитвах се... но то ме настигаше. Искаше да ме разкъса. Уплаших се, почнах да пищя и се събудих. В стаята беше тъмно. Факлите бяха изгаснали. Повиках дойката, но нея я нямаше. Уплаших се! Станах да я потърся, в коридора нямаше никой. Само тъмнина. Тръгнах напред и тогава... тогава...
- Какво стана - внимателно попита писарят.
- Видях го! - лицето на момчето се разкриви от ужас. - Чудовището беше там! В коридора. Вървеше срещу мен като огромна черна топка, а червените му очи проблясваха в мрака. Исках да извикам, но не можах... Почнах да тичам... не знам накъде... после паднах... и не помня нищо повече - лицето на Зоран бе пребледняло, по бузите му се стичаше пот.
- Няма нищо, няма нищо - прегърна го майка му и започна бавно да го люлее. - Всичко е било само сън. Сън...
- Какво стана след това? - настоя Климент.
- Не помня! Не знам! - извика момчето и започна да хлипа. Хелена хвърли умоляващ поглед към писаря.
- Намерихме го свит под една от масите в залата. Трепереше и говореше несвързано. Аз и дойката. Никой друг не знае за случилото се!
Климент кимна с глава и стана.
- Благодаря ви, че ми се доверихте - каза той.
Преди да затвори вратата, писарят видя как Хелена нежно е прегърнала сина си, гали го по главата и му говори успокояващо.
Писарят се облегна на стената и се замисли?
Дали Зоран бе убиецът? Колкото и да харесваше майка му и да искаше да й помогне, нямаше намерение да прикрива извършителя. Момчето очевидно не бе съвсем наред. Зоран бе възприел думите на Докс за Венда в буквалния смисъл и бе решил, че жупанът е лош човек, който трябва да умре. Самият Венда го бе обидил, отказвайки да му покаже оръжията си.
Защо майка му не бе казала за това? Явно момчето се бе засегнало дълбоко. Беше ли Зоран достатъчно обиден, за да убие Венда? И защо Ратомир не му бе казал за проблемите, които имаше синът на домакина?
Климент седна на тъмна дървена пейка в една от нишите на коридора. Нещо не се връзваше. Не можеше да си представи как Зоран влиза в стаята на Венда, разхожда се около него и хладнокръвно му прерязва гърлото и го намушква в сърцето. След което заключва вратата от външната страна и пъха ключа под врата.
Писарят поклати глава.
Ако момчето бе убиецът, повече би му прилягало да намушка на няколко места жупана, след което да избяга от стаята, без да се грижи за това, как да забули смъртта му в тайна. Този, който бе убил Венда, бе действал логично и последователно, а главата му бе съвсем в ред.
Дали трябваше да сподели изводите си с Хелена и да я успокои?
Замислен, Климент се изправи от мястото, на което бе седял, и се сблъска с Ратомир.
- Какво става, българино? - попита секретарят. -Търсих те навсякъде. Да не се криеш от мен?
Климент разтриваше рамото си, където го бе ударил сърбинът.
- Разбира се, че не се крия! - отговори той кисело. -Ти си този, който изчезна.
- Така ли? - повиши глас Ратомир. - Може и да си забравил, но аз имам задължения в тази къща!
- Задължения, които те карат да криеш от мен истината?
Секретарят го изгледа изненадано.
- Можеше да ми кажеш, че синът на господаря ти е болен! - обвини го Климент и веднага съжали за думите си. - Чудя се още какво си ми спестил!
- Кой ти каза това? - гърлено попита секретарят и стисна писаря за рамото. - Кой?
- Майка му, която очевидно има повече ум в главата от теб! - писарят се извъртя, за да се освободи, и се загледа в помощника си. - Омръзна ми всички да ме лъжат! Или да ми пробутват полуистини и да премълчават какво знаят. Кого си мислиш, че прикриваш, като криеш от мен истината? Мислех, че поне на теб мога да се доверя! Явно съм бъркал!
Ратомир гледаше писаря сякаш го вижда за първи път.