- Как така? - зачуди се писарят. - Нали пътищата бяха непроходими?
- Е, не са чак толкова непроходими - намигна му Явица. - Ако имаш желание да изкараш добри пари и не те е страх от студа, снегът дори дава допълнителни възможности.
- Ами ако онези двамата - Климент посочи към масата на Деян и Мугел - разберат, че могат да си тръгнат по всяко време? Господарят ви ги е излъгал.
- Всъщност той не е - намеси се Ратомир. - Дори не ги е подвел. Деян и Мугел се движат с големи свити, за да ги охраняват добре. Наистина няма как да стане в снега тук в момента.
Явица кимна.
- Едно е конник или двама да минат между преспите, друго е голям отряд като техния. Няма как да дойдат да ги приберат. Наистина е невъзможно - потвърди комендантът.
„Значи все пак хора могат да влизат и излизат от имението - замисли се Климент. - Защо не ми казаха това по-рано?“
- Е, аз ви оставям - Явица се надигна от масата и обърса устата си с ръка. - Трябва да проверя постовете. Наредих да сложат катинари на вратата на източната стена. Вече никой няма да може да мине оттам незабелязано.
Климент кимна.
- Странен човек - каза писарят, докато гледаше отдалечаващия се военен. - Сутринта бях готов да се закълна, че ще направи всичко възможно да ни пречи, но сега май ще променя мнението си.
- Комендантът Явица... - Ратомир остави думите да увиснат във въздуха. - Няма спор, той е превъзходен войник. Мисли бързо и логично, готов е да признае грешките си, а както сам видя сутринта, е и доста темпераментен.
- Имам чувството, че не го харесваш особено - каза писарят.
- Не че не го харесвам. Просто знае прекалено много, а казва малко и наистина е доста умен. Това, предполагам, ме дразни. От военните се очаква да стоят на пост и да загиват в битка в името на своя господар. Явица прекалено много разсъждава. Просто е различен и това ме прави неспокоен.
- Откога е на служба при Добрин?
- Скоро ще станат около пет години.
- Защо е тук? Човек с неговите способности би трябвало да е в някоя от свитите на князете.
Ратомир се замисли. След това челюстта му внезапно увисна.
- Беше командир в един от полковете на Мутимир. Казваха, че го чакало блестящо бъдеще. Сам го виждаш, смел, атлетичен, отлично борави с всякакви оръжия и има ум в главата. Но се скарал с един от приближените на княза и трябвало да напусне.
- С кого?
- С Венда! Как можах да забравя!
- За какво са се скарали?
- Не мога да си спомня точно. Струва ми се, че си бяха отправили взаимни обвинения след един загубен поход. Но какви точно... - сърбинът вдигна рамене. - Но е било нещо достатъчно сериозно, за да му се наложи да напусне Мутимир и да дойде на служба при господаря. Както и да го погледнеш, това е понижение!
- Трябва да разберем за какво са се карали! Може от това да излезе нещо. Добрин ще ни каже ли, ако го попитаме?
- Съмнявам се. Господарят много цени Явица. Точно по тази причина, че винаги има свое мнение, което не се притеснява да сподели и поддържа. Когато е уверен, че е прав, дори е способен да действа на своя глава.
- Това понякога може да е опасно!
- Така е - потвърди кисело Ратомир. - Проблемът при Явица е, че в крайна сметка винаги излиза прав. Случвало ми се е няколко пъти да сбъркам, за разлика от него. Но това са минали неща - махна с ръка сърбинът.
- Тогава да го разпитаме отново! - предложи Климент.
- Можем да опитаме - уклончиво отговори Ратомир.
- Мислиш ли, че не ни каза всичко, което знае?
- Не знам. Предполагам, че не е скрил нищо съществено. Но със сигурност няма да сподели какви изводи си е направил и какво подозира. А те със сигурност са интересни.
- Защо да не го прави?
- Защото ако накрая той, а не ние, разреши загадката, ще е една стъпка пред мен в очите на господаря, нали? - попита сърбинът.
- Може и да не знае нищо повече.
- Знае, писарю! Знае! Но няма да каже. Поне докато не разбере всичко докрай. Помисли сам. Не ни каза нищо повече за стъпките, които твърди, че е чул.
- Какво повече да ни каже?
- Ама и ти си един - присмя му се Ратомир. - Умът ти е остър като бръснач, а понякога не виждаш очевидното.
- И какво е то?
- Ти си чул тихи и бавни стъпки, той - бързи и ситни.
- Може убиецът да се е придвижвал по различен начин.
- Едва ли! Както и фактът, че твоята стая се намира в левия край на коридора, а неговата - в десния.
- Вярно! - Климент занемя и ядът му в миг отлетя. - Не е възможно да сме чули едни и същи стъпки! Ако е бил убиецът, не е имало нужда да обикаля от единия край на коридора до другия.