Унесен в подобни мисли, писарят неусетно заспа.
Присъни му се как върви с Венда в снега, а около тях на огромен черен кон обикаля Докс. „Ще ви извия вратовете и на двамата като на пилета!“ - изкрещя братът на хана и скочи отгоре им. Превърна се във вълка от шатрата и се хвърли срещу Климент. Писарят побягна, стигна до малка къща в полето и с последни усилия успя да захлопне вратата пред муцуната на Докс. Сърцето му биеше до пръсване, докато преследвачът му удряше с всичка сила по вратата. Писарят ясно чу как лапите на Глигана драскат по вратата му, отвори уста да извика и се събуди.
Климент седна в леглото, дишайки тежко. Гърбът му бе лепкав от пот.
„Било е само сън! Само сън!“ - повтаряше си успокоително той, бършейки потното си чело. Явно на вечеря бе ял повече, отколкото трябва.
В следващия момент ясно чу как някой драска по вратата му.
Разтреперан, Климент скочи и краката му залепнаха за ледените камъни на пода.
„Какво е това? Има ли някой пред вратата? Или продължавам да сънувам?“ - ослуша се напрегнато той, опитвайки да напипа ножа си в тъмното.
Някой отново задраска по вратата, извика го тихо по име и по коридора се чуха предпазливи, отдалечаващи се стъпки.
- Кой тропа? - попита Климент, но от гърлото му излезе само свистене.
Трябваше ли да последва стъпките? Или да си остане на сигурно в стаята?
Ами ако Дукум го викаше да му каже нещо важно? Макар че той щеше да се обади, а нямаше да дращи като куче.
И все пак?
Утре щеше да съжалява като Явица, че не е излязъл навреме. Може би някой искаше да му предаде нещо тайно и затова внимаваше да не вдига шум и да събуди останалите?
Писарят откачи наметалото от куката, бързо обу ботушите си, извади меча от ножницата и внимателно отвори вратата.
- Има ли някой? - тихо попита Климент в празния коридор и излезе от стаята.
Никой не му отговори. В края на стълбите нечий неясен силует бързо се спусна надолу.
Пристъпвайки внимателно, писарят тръгна след него. Коридорът бе тъмен, не се виждаше почти нищо. Някъде отдолу идваше слаба светлина, която придаваше на стените бледи неясни очертания. Не се чуваше нито звук.
„Защо е тъмно? Някой е загасил факлите! Кой?“ - зачуди се Климент, докато се прокрадваше към стълбите. Стигна до тях и се ослуша.
Отначало не чу нищо. След малко някъде изскърца дъска.
Опитвайки се да не вдига шум, писарят тръгна надолу по стълбите. На приземния етаж бе по-светло, но и там нямаше никой. Явно всички бяха потънали в дълбок сън.
„Всички освен мен и посетителя ми“ - помисли си Климент и потръпна. Дали не беше по-добре да се върне? Който и да бе посетителят му, вече се бе прибрал в стаята си.
Окуражен от тези мисли, писарят бавно запристъпва напред по коридора. Спираше бавно пред всяка врата, вслушвайки се дали отвътре няма да дочуе някакъв шум, който да издаде обитателят й. Уви се още по-добре, за да се предпази от лъхащия студ.
Не чу нищо.
Среднощният му гост бе достатъчно предвидлив, за да пази пълна тишина.
Писарят потръпна отново. Лъхна го студ. Замириса му на сняг. Някъде имаше отворена врата или прозорец.
Дали натрапникът не беше крадец? Това обясняваше дращенето по вратата. Може би се е опитвал да я отключи. Но защо тогава го повика по име?
Коремът на писаря се сви от напрежение. Най-добре щеше да е, ако отиде да събуди другите. Явица или Стрез. Или просто да започне да вика. Все някой щеше да се появи.
А след това?
Ако грешеше, щеше да стане за посмешище. Щеше да изложи и Дукум.
Климент преглътна, насочи меча си напред, уви края на наметалото си около другата си ръка като щит и продължи.
Не се бе излъгал. Външната врата бе открехната и през нея нахлуваше лунна светлина.
Писарят бавно приближи, бутна едното от високите крила и излезе на двора. Белият сняг го заслепи. Облаците се бяха вдигнали, а пълната луна осветяваше всичко под себе си. Не се чуваше нито звук.
Писарят огледа двора и стените на имението. Не виждаше нищо, освен дългите сенки, които кулите на крепостта хвърляха по земята. Войниците или се криеха по ъглите, или бяха заспали някъде на топло.
„И после Явица ще ми разправя, че никой не можело да влезе, без да го забележат“ - помили си ядно Климент.
Пред вратата в снега ясно личаха нечии стъпки. Като че ли бяха на повече от един човек. Писарят нямаше време да се замисли над това, защото в единия край на двора се мярна черен силует.