Климент напрегна очи и тръгна към мястото, където бе видял непознатия. Не се бе излъгал. Някой стоеше в западния край на двора, махаше му с ръка и сочеше към земята.
Климент също махна в отговор, а непознатият отвори един от капаците на подземните складове, направи жест, викащ писарят да го последва, и слезе по стълбите на подземието.
Кой беше това?
„Приличаше на Ратомир - помисли си Климент. - Макар че толкова отдалеч и така както се бе привел, можеше да бъде всеки. Защо ли ме вика? Сигурно иска да ми покаже нещо важно? Какво?“
Без да се замисля, писарят прекоси с широки крачки двора. Сърцето му биеше лудешки.
Стигна до отворения капак и погледна надолу. Някъде навътре гореше факла, чиито пламъци осветяваха спускаща се надолу дървена стълба.
- Побързай, Клименте! - дрезгаво го повика нечий глас.
- Ратомире, ти ли си? - попита писарят.
- Да. Ела, трябва да ти покажа нещо - отговори сянката с шепот, преди да изчезне.
Опипвайки с крак здравината на дървената стълба, Климент бавно заслиза. Блъсна го миризма на изгнила слама, кал и ленено масло, което го накара да сбърчи носа си.
„Какво е това място? Какво, за Бога, държи тук Добрин?“ - помисли си той и тихо извика:
- Ратомире, къде си? Какво искаш да ми покажеш?
Никой не отговори и писарят бавно запристъпва напред в мрака. От двете му страни бяха подредени високи бали със слама. Подвикна още няколко пъти, но отново не получи отговор. Къде ли беше изчезнал Ратомир?
Климент изведнъж си даде сметка за положението, в което се намира. Самичък през нощта, в един от подземните складове на сръбски търговец, без никой да знае къде е. Как можа да допусне подобна грешка?!
„Не трябваше да идвам! Това е капан! Оставих се да ме подмамят като последен глупак!“ - каза си писарят и стисна по-здраво меча в потните си ръце.
Любопитството му все пак надделя. Огледа се на всички страни, надявайки се да види някого или нещо, което да му подскаже кой го е подмамил тук. Вече не си правеше никакви илюзии. Бе попаднал в ръцете на убиеца и трябваше да е много предпазлив, ако иска да се измъкне жив.
„Ами ако наистина са двама? Няма да имам шанс!“ — помисли си писарят и се заозърта още по-трескаво в мрака.
Атаката дойде малко преди да стигне до стълбата. Противникът му бе оставил факлата в дъното за примамка, бе се примъкнал обратно и го бе причакал пред изхода.
За късмет на Климент тъмнината пречеше и на двамата. Ударът попадна в извадения му меч.
Макар да бе подготвен, писарят извика и инстинктивно отскочи назад. Нова атака не последва.
Който и да бе противникът му, явно бе решил да се крие в сенките и да напада изневиделица.
- Кой си ти? Покажи се! - извика Климент и гласът му потрепери пискливо.
Отвърна му приглушен смях. Писарят се обърна в тъмнината по посока на гласа, но не видя нищо. Нападателят атакува отново, Климент инстинктивно вдигна меча си и отклони острието, което разкъса дрехата на гърдите му.
- Помощ! Помощ! Няма ли кой да помогне! - завика Климент и се запромъква между тъмните купчини слама.
Виковете му смутиха нападателя. Най-вероятно той се бе надявал да се разправи бързо с писаря, но намерението му не бе успяло. Виковете на жертвата му можеха да разбудят стражата.
Убиецът опита последна атака, не улучи и бързите му стъпки отекнаха в подземието. Климент го чу как се качва по дървената стълба, чу и задъханото му дишане, докато я издърпваше нагоре.
- Все пак ще умреш! - изсъска убиецът, надвесен над отвора, и една запалена факла полетя към земята. Висок пламък лумна веднага към тавана.
Там, където доскоро бе стояла стълбата, сламата бе залята с масло. Климент бе усетил мириса му на влизане в подземието, но не бе обърнал внимание. Тази грешка можеше да му струва живота.
Писарят съблече наметалото си и заудря пламъците, викайки за помощ. Не успя да ги загаси. Подхранван от маслото и сламата, огънят бързо се разгоря, прехвърляйки се от бала на бала.
„Не мога да умра така! Не искам да изгоря!“ - помисли си ужасен Климент и започна да крещи с всичка сила за помощ.
Гърлото му веднага се напълни с дим и пушек, закашля се и се огледа панически наоколо. На светлината на разпалващия се огън видя нещо тъмно на пода в задната част на помещението. На земята лежеше човек, а под него се бе образувала тъмна локва кръв.
Климент бързо приклекна, подхвана лежащия настрани и го обърна към себе си.
Беше Ратомир.
- О, не! - простена писарят, виждайки обагрена с кръв дупка в дрехите върху гърдите на секретаря. - Ратомире, жив ли си! Кажи нещо! Кажи! - разтърси го Климент, но не получи отговор.