Выбрать главу

Наведе ухо към устните на секретаря и му се стори, че усеща слабия му дъх.

„Той е жив! - каза си писарят. - Трябва да го спася! Трябва да спася и двама ни!“

Погледна към другия край на склада. Огънят напредваше бързо, помещението се пълнеше с пушек и дим, които го задушаваха. Убиецът бе оставил капака отворен. Така щеше да влиза въздух, който да поддържа горенето.

„Но и по-лесно ще усетят пожара! Дано някой ни дойде на помощ! Господи, помогни ни!“ - замоли се писарят, докато трескаво се оглеждаше наоколо.

Но дори и войниците да видеха пожара, какво можеха да направят? Не можеха да го изгасят през малкия отвор на тавана, нито да им помогнат да се измъкнат навън.

Отчаян, Климент започна да блъска балите със слама към предната част на помещението. Може би, ако успееше да ги изхвърли там, където имаше повече свеж въздух, щеше да ограничи огъня.

Опитът му не излезе особено сполучлив. Дробовете му се напълниха с пушек и дим, писарят започна да кашля, усети, че му се завива свят.

„Ако не изгоря, ще се задуша!“ - панически си помисли той.

С последни усилия хвърли балата слама, която държеше, и се строполи на земята.

„Трябва да предпазя Ратомир“ - помисли си със замъглено съзнание писарят и се опита да се примъкне към сърбина, който вече не даваше никакви признаци на живот.

Докато се влачеше по пода, ръката му се закачи за нещо. От земята се подаваше халка.

„Какво е това?“ - слаба надежда се стрелна в сърцето на писаря. Бързо разчисти сламата наоколо. Отдолу се показа дървен капак.

Напрягайки последните си сили, Климент задърпа халката. Капакът се отвори неочаквано лесно, а отдолу го лъхна свеж въздух.

Влачейки се на колене и лакти, писарят се добра до Ратомир и го затъркаля по пода. За щастие сърбинът не бе далеч от дупката и Климент лесно успя да го бутне в нея. Секретарят падна с тъп звук на земята и повече не помръдна. Писарят също се свлече вътре и с последни усилия затвори капака над себе си.

Подпря главата на Ратомир на стената и се огледа в сумрака. Бяха попаднали в по-малко, но достатъчно широко помещение. В него нямаше нищо, освен няколко омаслени въжета, нахвърляни в единия ъгъл.

Изпаднал почти в безсъзнание, Климент неистово започна да опипва земята. Надяваше се да намери втори капак, който да го отведе още по-далеч от огъня. Такъв нямаше. За сметка на това откри няколко дупки, с широчината на юмрук, от които влизаше свеж въздух.

Писарят завлече Ратомир до една от тях, самият той легна пред друга и жадно задиша.

Не знаеше колко остана така. Съзнанието му се замъгли, единствената му цел беше да притиска колкото се може по-силно лицето си в земята. Устата и ноздрите му се напълниха с пръст, но той продължаваше да вдишва и да вдишва. Чуваше над себе си бумтенето на огъня, тялото му се обливаше в пот от жегата, вратът му се схвана от неудобната поза.

Няколко пъти се примъкна към Ратомир, за да провери как е. Сърбинът бе в безсъзнание, но гръдният му кош леко се повдигаше. Кръвта на гърдите му бе засъхнала и Климент реши, че няма какво повече да направи за него.

Не знаеше колко лежаха така. Стараеше се да не загуби съзнание и да не се поддава на паниката, която бушуваше в корема му и се опитваше да си пробие път навън. С мъка се сдържаше да не скочи и с крясъци да се хвърли в пламъците, за да приключи с агонията веднъж завинаги.

Опита се да мисли за нещо друго. Да си припомни годините, в които бе студент в Магнаурската школа и се разхождаше по каменните улици на Константинопол, между водоскоците по площадите, сенките на огромните дървета. Да си спомни старите приятели и лектори, с които бе обсъждал квадриума и тривиума. Отдавна забравени лица неочаквано изникнаха в паметта му, карайки го да се чуди как може да ги е забравил. Трябваше да си спомни всичко. Всичко! И да диша дълбоко, сложил ръце на корема си. Паниката малко по малко намаля, огънят отгоре - също.

Най-накрая някъде отдалеч се чуха гласове. Някой викаше, друг му отговаряше, но думите оставаха далечни и скрити от бушуващия огън. Чу се плисък на вода, която се изливаше на пода.

Писарят се опита да извика, но се задави в кашлица. Гърлото му бе сухо и раздразнено, парченца пръст се търкулнаха надолу по гърлото му.

Постепенно бученето заглъхна, топлината започна да намалява. Чуваха се все повече гласове, не спираха да се изливат кофи с вода. Накрая чу как някой се спусна в помещението и тежките му ботуши затропаха по дървения под.

- Помощ! - извика писарят и се закашля. - Помогнете ми!