Константин Константинов
Кръв
I
Един човек изскочи внезапно от ъгъла на уличката, огледа се за миг наоколо и почти тичешком тръгна из булеварда. При ъгъла на напречната улица той спря. Дигна очи. Стара двуетажна къща, граничеща с обширна градина и с входове на двете улици. До вратата на горния етаж имаше табелка: „Д-р Вяра Добрева — приема болни“. Над първия етаж, чийто вход беше на другата улица, стоеше надпис: „Краус и К° — книжен склад“.
Човекът приближи до първата врата, огледа отново пустия булевард, подвоуми се една секунда и решително отвори вратата. После бързо изкачи външната стълба, но на площадката се олюля, облегна се на стената и притвори очи. Един мотоциклет изтрещя наблизо. Човекът трепна, прилепи се до вратата и натисна звънеца. Силно, настойчиво.
Мартенският ден угасваше. Отсреща боровете на градината синееха на зеленикавото небе. Шумът от мотоциклета се отдалечи, заглъхна и отново провинциална тишина потопи окрайнината.
Една стара жена отвори.
— Тук ли е докторката? — бързо попита мъжът.
— Тук е, тук. Заповядай, господин Деяне! — усмихна се жената, като го позна.
— Сама ли е?… Няма ли болни?
— Няма. Самичка е. Заповядай…
Човекът влезе, почука на една врата и отвори, без да чака отговор. Стаята беше лекарски кабинет. Нямаше никой. Той свали шапка и се тръшна на мушамената кушетка. Бледо скулесто лице на 35–36-годишен мъж, с извит нос и с хлътнали сиви очи. Малки руси мустачки, отпуснати небрежно надолу, се сливаха с две гънки на горчивина около устните. Той сложи ръка на лявото си рамо и леко изпъшка. В това време вратата се отвори. Усмихната, лекарката стремително идеше към него. Той се опита да стане, но успя само да дигне глава и с усилие се усмихна:
— Здравейте, Добрева… За пръв път идвам у вас като пациент…
Облечена в бяла престилка, дребна, мургава и стройна, тя веднага изпълни стаята с някаква преснота и бодрост. Живите й черни очи, въпреки трийсетте години, излъчваха чистосърдечие и радост.
— Гост, пациент, все едно! Драго ми е, че сте дошел. Толкова време не сме се виждали! Здравейте, Чавдаров! — подаде му ръка тя.
Той се размърда и отново болезнено сбърчи лице.
— Какво има? — трепна безпокойно лекарката. — Колко сте бледен!
— Слушайте, другарко Добрева! Моля ви, заключете веднага вратата, не приемайте никого… нека казват, че ви няма… За половин час само… След това — ще ви освободя…
— Но какво има, Чавдаров?… Кажете!
Мъжът свали ръката си от рамото и показа дланта — цялата мокра от прясна кръв.
— Ранен съм, тук някъде… в рамото или гърдите… не зная… От един час съм вече нелегален…
Момичето разтвори уплашени очи и се спусна към него.
— Господи!… Но защо мълчите!… Къде? Дайте да видя!… По-скоро!…
Човекът с отпаднал глас я пресече:
— Преди всичко наредете никой да не идва… Другото е лесно… Раната не изглежда опасна…
Когато всичко бе разпоредено и превръзката направена, лекарката взе стол и седна при госта, който лежеше на кушетката.
— Сега с две думи само, кажете ми, как стана това?… Защо?… Боже мой, Боже мой!… Няколко сантиметра по-долу — и можеха да ви убият!…
И тя неволно стисна ръката му.
— Оня ден са хванали в Пловдив Богомила… с цялата негова преписка… Почват да душат насам… Не знаят нищо положително, но сгъстяват мрежата… Вчера усетих, че ме дебнат… Затворих книжарницата, не спах вкъщи… Днес ме спират двамина… беше при паметника Левски… А в джоба ми са докладите за изпращане… Няма що — стрелях и хукнах… Единият падна… трябва да съм го пречукал… Мръсна работа!… Не бях убивал досега… Но, по дяволите!… Един по-малко…
Той затвори очи и потръпна цял. Замълча, после продължи:
— Събра се тълпа… стреляха по мене… Раниха ме, аз не усетих нищо… Мушнах се в навалицата и изведнъж се намерих до трамвая… Нали се разминават там… Без да мисля, качвам се в единия… Никой не ме съзря, не разбраха… Когато отминахме, видях, че тичаха по другата улица… Слязох на „Дондуков“… взех файтон и съобразявам: сега накъде?… Тогаз едва усетих, че съм ранен… И реших да дойда тук. Вие сте наш човек… Пък и не ви подозират… Ще се обадя комуто трябва… и ще си вървя… Това е цялата история, другарко Вяра — усмихна се изкривено Чавдаров и поиска да стане. — Една молба още: съобщете на Радева по телефона, утре да търси Людскан. Той ще знае де съм… А сега ще си вървя. Не вярвам да са ме проследили дотука… вече е тъмно… пък вашият двор има врата и на другата улица, нали?… Ще изляза оттам…
Вяра скочи, хвана мъжа предпазливо, но здраво за раменете и го натисна към възглавниците.
— Седете си там, Чавдаров! — викна тя. — Вие сте полудял! — Очите й блестяха, лицето бе пламнало, въздухът не й стигаше. — Къде ще вървите така?… Та още но стълбите ще паднете!…