Чавдаров не успя да мине в другата стая и остана с гримаса на недоумение и досада. Вяра стремително се втурна към стареца.
— Вуйчо!… — Прегърна го, наведе се да целуне ръка и изведнъж гласът й се пресече: — Кога… пристигна?
Човекът бе едър, кръвен, с остра, побеляла брадичка, в старо позеленяло пардесю и с изтъркана шапка, дишаше тежко като астматик, със зачервени и блуждаещи очи. В цялата му фигура имаше нещо овехтяло, старчески жалко.
— Седни, седни, вуйчо! Тебе не ти е добре… — преведе го грижливо към ъгъла тя.
Старецът се тръшна на кушетката и изпъшка продължително. Сложи на коленете си вързопчето и спря мътен поглед неподвижно. Вяра посочи с глава към Чавдарова и промълви:
— Това е… годеникът ми… Деяне — вуйчо Иван… бащата на Янко…
При последните думи грамадното тяло на новодошлия се затресе цяло, лицето му се събра в безброй ситни бръчки и едно изхлипване се чу като зловещ, лудешки кикот. Старецът подскачаше в спазми и безутешно отчаяние. Двамата млади хора мълчаха смутени и потиснати. Чавдаров захапа устни, Вяра бе извила встрани пълни със сълзи очи. През отворения прозорец влезе една пчела, бръмна, завъртя се из стаята и изхвръкна. Въздухът натежня и не можеше да се диша.
Когато пристъпът затихна, старецът избърса очи и хълцайки, протегна две жилести ръце към Вяра.
— Де е детето ми, Верке?… Кажи де? Защо загина?… Кой го подлъга, та отиде като цвете?… Кой?…
Вяра се наведе и хвана ръката му.
— Успокой се, вуйчо!… Знам какво ти е… знам… Но моля ти се, успокой се, не можем го върна вече…
— Откраднаха рожбата ми, чувате ли!… Чуваш ли, Боже, отгоре!… — Той заудря глава о стената и продължи да ридае в безпаметство… — О-о-о!… Златното ми момче откраднаха… разбойници, кучета побеснели… Проклети, проклети да са!…
— Чакай, вуйчо — прихвана го през раменете Вяра, — недей така!…
Но старецът не чуваше, обсебен от нов пристъп на мъката си.
— На кого трябваше тоз курбан?… Защо взеха млад ината му?… Нас, с майка му, да беше прибрал, Господи, него да беше оставил… Да ходим сега като безумни и костите му да не можем да приберем!
Той разгъна вързопчето на коленете си и извади полуобгоряла ученическа шапка с кокарда. Притисна я до гърдите си и занарежда:
— Това е всичкото… Големият отиде във войната… от него и толкоз не остана… този ни беше едничкият…
Изведнъж затихна, погледът му се застоя на кокардата и заговори като в сън:
— Искаше да стане моряк… не го пуснах… страх ме беше от морето… кандърдисах го да учи механика… Инженер щях да го правя… — И отново изрида: — Янко, чедо, барем мъките твои, синко, да можех да взема!…
Чавдаров дигна глава и тихо се обади:
— Не скърбете поне за това, господине: Янко умря като истински революционер. Трябва да бъдете горд с такъв син!…
Бащата цял се изви към него и една-две секунди го гледа със замъглени очи, сякаш правеше усилие да го види. Сетне, внезапно проумял, обърна глава към Вяра и стаята се изпълни с глухи, скриптящи звуци. Тръпка мина по тялото му, лицето му се сбра от нечакан ужас и погнуса. Той изхлипа:
— А-а-а!… Тъй!… Тъй!… Значи, ваша милост… и ти, Верке… Ха!… — изхълца той. — А пък аз идех тук да си изплача!… Господи, помогни ми да не се побъркам!… — Стана, олюлявайки се, и нашироко се прекръсти.
Вяра зачупи ръце към него.
— Вуйчо!…
Старецът изведнъж се дръпна назад, изправи се грамаден, пораснал до потона:
— Назад!… Не те искам!… Убийци!… Убийци!…
Чавдаров скочи, намръщен и побледнял.
— Стига, старче! Разбираме, че ти е тежко… Но недей скверни подвига на Янко. Ние обичахме твоя син, не мисли, че и нас не ни боли…
— Какво?… Какво?… — викна човекът. — Обичахте ли? Ей я вашата обич, зверове: куршум и огън… И ти, Вяро, кръщелничето си!… — Той хвана главата си и отново се тръшна върху кушетката обезсилен. Те мълчаха, не смеейки да го погледнат. Времето минаваше. Старецът затихна, забравил вече къде е. Той гладеше с разтреперана ръка фуражката и мълвеше като песен, заклатен унесено: — Как ще се върна при майка ти?… Какво ще й занеса от тебе, синко?… Какво да й кажа? Какво?…
Чавдаров непредпазливо се обади:
— Кажи й, че нейният син умря за доброто на другите… за всички… Нали сте християни уж!…
Сега старецът пламна от нова, яростна мъка. Очите му горяха безумно, брадата и косите разрошени, гръмовитите думи падаха като снаряди, точно в целта.
— Другите ли?… Другите?… Та какво ми трябват мене другите, когато него го няма?… Светът на рай да се обърне, нали моето момче го няма!…
— Той не мислеше като тебе, старче, и затова умря с радост.
Бащата скочи.
— Мълчи!… Мълчи!… Какво разбираше това дете, човече!… Осемнайсет години само, пъпка!… Знаеш ли какво щеше да мисли на твоите години?… Кой ти даде право днес да го убиваш?…