— Здравей, Катя! Откога не съм те виждала!… Защо не идваш!
Некрасивото бледо лице на девойката се наведе и тя не отговори.
Вяра продължаваше все така шумно:
— Защо не ми дойдете двамата? Много ще ми бъде драго! Какво прави Вихров, и него отдавна не съм виждала?…
Момичето дигна глава и със стеснение отвърна:
— Той не е тука… Замина.
— Къде замина?…
— Зад граница… Сега е във Виена.
— Тъй ли?… — учуди се Вяра. — Че защо? И… как? Да не е забогатял неочаквано? — засмя се тя.
— Замина — с мъка говореше момичето, — ставало опасно за него. Боеше се да не го арестуват… след печатницата… Казваше, че го следели…
Вяра все повече недоумяваше:
— Но защо? Ами че той не бе замесен в нищо! Той дори не е член на партията! Е, ами как, контрабанда ли?…
— Не. Три дни се кри у мене. Сетне разбра, че не го търсят, но смяташе, че непременно и скоро ще го хванат… По Коледа още аз бях извадила паспорти за двама ни. Щяхме да заминем в чужбина… Аз имах малко спестени пари… а там щяхме да търсим работа…
Тя спря, усмихна се тъжно и преглътна.
Наежена, със сбрани вежди, Вяра нямаше търпение:
— После… После?…
— После — нищо… Той взе паспорта си, дадох му пари… и замина сам…
— Защо не тръгна и ти?…
— Така искаше той… Пък и парите бяха намалели… Казваше, че ще ми пише да отида, като се настани той…
Тя се преви и малката гърбица, иначе едва забележима, сега ясно изпъкна. Извади от чантичката си плик с чужда марка и го подаде на Вяра.
— А вчера получих това… Писано е във влака още… Чети…
Вяра грабна писмото, прочете го бързо и тропна от негодувание.
— И той ли?… Ах, негодник с негодник!… „Конфликти във възгледите“… „класови предразсъдъци“… „свободата на художник и революционер“… Ф-у-у! Каква мизерия! — потръпна тя от отвращение. — Революционер, който бяга, без да го гонят… Хрантутник… и крадец!…
Момичето стоеше насреща й със замръзнало изражение на безпомощност. Вяра хвана ръката й.
— Бедничката!… Бедничката!… — Сетне разтърси глава и ядно добави: — Вземи се в ръце, Катя! Не давай повече от себе си. Плюй и отмини!… Ах, мерзавците не са само оттатък!… Но ти не се отпускай! И ела, още тия дни ела у мене!
През нощта тя дълго не можа да заспи. Тинеста утайка се плакнеше вътре в нея, някой цинично я бе оскърбил. Искаше й се да плаче. Защо, защо тъкмо сега беше сама?… Тя не можеше така, органически тя не можеше да понася всичко грозно, нечисто и безчестно. То оскърбяваше чувството й за справедливост и хармония. За да живее, ней беше потребно непосредствено да осезава наоколо онова, което сама носеше в себе си. Де бяха смелите, открити лица, изпълнени с огън, сърцата, готови за жертва?… Бяха ли съществували наистина, или тя си ги бе измислила?… На заранта стана смазана, като болна, и чак до следния ден остана така, люляна в някаква мътна горчивина. Следобед взе лекарската чанта и излезе. Бяха я повикали бързо при една родилка в железничарския квартал. Тя вървеше апатично и не забелязваше особеното оживление по улиците. Хора се сбираха по тротоарите, притичваха от дюкян до дюкян, лицата бяха удължени и уплашени. От едно кафене пред нея изскочи Борис. Спря, огледа се и бързо прошепна:
— Научи ли?…
Той бе съвсем променен, жълт, с треперещи устни и с мрачни очи. Никога тя не бе го виждала такъв. Тя радостно бе му подала ръка и сега това съсредоточено, строго лице пресече усмивката й.
— Какво?… Нищо не зная!
— Преди час в царския влак на Казичане е избухнала адска машина. Несполучливо… Това е знакът сигурно… Началото на края…
Вяра прехапа устни. Тялото й се изпъна като вдървено.
— Чакай!… — хвана момъка за ръкава тя. — Кажи, разправи повече!…
Той неохотно продължи:
— Какво повече?… Нали утре царят открива новата линия в Тракия… Две минути преди качването му във влака избухва… Въпреки туй той заминал. А сега, след половин час, тръгва друг специален влак с министри, депутати, гости — пак за там. Това е всичко.
Той стисна ръката й и изчезна между минувачите…
Тя пое трескаво към къщата, дето я чакаха, тласкана от внезапен прилив на енергия, след равнодушието допреди малко. Сърцето й запушваше гърлото. Радост?… Страх?… Тя не можеше да си даде сметка за нищо и бързаше, като че ли носена от странни сили. При една група мъже тя поспря и даде ухо. Нищо не можа да чуе, отново пое, забравила вече накъде върви. Постепенно съзнанието й почна да се избистря. „Началото на края…“ — каза Борис. Край?… Какъв край?… Чий?… На света, на стария прогнил, престъпен свят?… Или край за ония, другите, невидимите?… Край за Деяна, за Цвета, за Бориса… за нея самата?…