— А когато излезеш вън, можеш с право да се посмееш над нашия буржоазен морал… Запасният капитан Дрински, член на управителния съвет на Съюза, началник на гражданската стража, днес — укривател на конспиратори, убийци на жени, деца и старци… Ха-ха-ха!… — горчиво се подсмя той.
Чавдаров наведе очи намръщен.
— Лично аз нямам никакво участие във вчерашната акция — отвърна той. — Дори не знаех нищо. Ти не ми вярваш, виждам. Твоя работа, но това е истината. Макар че от идейно гледище тая акция е оправдана… необходима и аз съм длъжен да я приема. Всяко средство е добро — щом ни приближава към целта.
— Необходима?… Необходима?… Сто и шейсет ковчега на беззащитни люде — средство за благоденствието на… на… народа? — потръпна Дрински и изкрещя: — Хора ли сте вие или чудовища, та тъй спокойно приказваш това?… Ами че ако ние извършим подобно нещо, бихме се срамували да говорим, не бихме създавали идеология, за да го оправдаваме!… Боже мой, Боже мой! — потърка чело той. — Или аз съм се побъркал, или… наистина този строй трябва да си върви, щом не може да се брани с вашите средства!
— Вярваш ли, че ще го запазите? — отвърна предизвикателно Чавдаров.
В това време някой натисна дръжката на вратата. На стъклото се очерта човешка сянка. Чавдаров скочи към вратата за пивницата.
— Тихо — прошепна Дрински. — Не мърдай. Ще си отиде. Клиент навярно…
Сянката се отдалечи наистина. Чавдаров, с изострено лице, отново седна.
Дрински поклати глава замислен.
— Какво каза?… Дали вярвам?… Не зная вече в какво вярвам, право!… Зная само, че във вашето не мога да повярвам. Не мога! Исках — и не мога! — въздъхна той.
— Но слепци ли сте вие — нервно поде другият, — вие, които се ужасявате от смъртта на стотина души, та не виждате това непрекъснато унищожение, тая безпощадна война, която всеки ден — в окрайнини, във фабрики, по нивя — опустошава света по-сигурно от всяка друга?
— Та кой ти е казал, че не виждаме, любезний?… На мене ли трябва да казваш това?… Аз ли съм се примирил?… То се знае — нещо трябва да стане, така повече не може!… Но де е, кажи ми, де е пътят, по който трябва да се тръгне?…
— Няма два пътя за това, капитане! — наведе се Чавдаров към него. — Тъкмо защото те зная, приказвам така. Ела при нас! Други път няма, ти сам долавяш това. Бунт има в душата ти, твоето място не е отвъд: ела при нас! — страстно повтори Чавдаров.
Дрински сбра вежди, отстъпи крачка назад и в очите му блесна метална студенина.
— При вас?… В името на какво, кажи… На някакъв неизвестен, фантастично прекрасен, утрешен ден, окъпан в кървите на днешния?… При вас?… Да убивам стражари, които служат за хляба си, и да смятам, че преобразявам човечеството?… Ха! При вас?… В името на някакъв нов свят, заченат в отмъщение и откърмен с омраза?… Не го ща, не го ща тоя ваш свят, разбираш ли? — махна гневно с ръка той.
— Щеш или не щеш, това иде — злорадо възрази другият. — Ще паднат мнозина, ще паднат и невинни — то се знае, това е неизбежно, но веднъж завинаги ще бъде свършено. Масите осъзнават вече силата си и ще станат господари на живота, който те творят. Не е време днес за колебание. Който не е с тях — ще бъде пометен…
— Ах — сви лице с отвращение Дрински, — масите, масите… Втръсна ми се да слушам вече тая дума. Като че не водехме ние самите тия маси на касапница, както ги водите вие днес на нова! Масите!… А човекът къде е, момко, човекът?… Какво правите вие за човека?…
— Човекът е единица от колектива. Колективът движи живота по железни закони. Нима за тия елементарни неща ще спорим, Дрински? — с насмешка отвърна Чавдаров.
Телефонът на писалищната маса силно иззвъня. Адвокатът взе слушалката.
— Да… комендантството?… Да, да, аз съм. Така… Да?… Тая заран?… Като железничар?… Да, да, ще съобщя довечера на всички!… Да, разбрано — затвори телефона и млъкна.
Чавдаров бе станал. Нервна усмивка изкриви чертите му.
— За мене ли?… — кимна той към телефона.
Дрински замълча, погледна го дълго, после промълви:
— Да… Хайде.
Чавдаров сложи тъмните очила и нахлупи шапка. При вратата за кръчмата адвокатът го спря:
— Чакай още една минута, може би вече няма да приказваме с тебе… Искам да ти кажа пак: гледай да не се срещнем отново… там… на улицата. Не ще те пощадя, да знаеш, а пък няма да ми бъде леко… Вие, вие нямате такива скрупули и да ти кажа ли — понякога ви завиждам. Но, българино, не можеш ли да разбереш, че тая земя, която е родила и тебе, и мене, поне за малко трябва да си отдъхне?… — Той пламна, стисна зъби и отчетливо, със заплашване, довърши: — И да знаеш, жестоко ще отсечем ръцете, които отново искат да я окървавят с експерименти над милиони хора!