Людскан скръцна със зъби и очите му се разшириха, стоманено синкави и страшни.
— Те са, разбойниците… Късно е вече.
Скочи към стената и угаси електричеството. Отвън по силно заудряха.
— Отворете! Полиция! — викаше някой.
— С-с-т! Ни дума!… — изсъска в мрака гласът на Людскан.
Той пропълзя в тъмното до срещната стена, отвори без шум прозореца и погледна навън. При пътната врата мърдаха две-три фигури. Друга група дебнеше на ъгъла, друг един надничаше зад електрическия кантон. Той съзря глава с превръзка и с червена фуражка, извади пистолет и се прицели. Екна трясък и веднага след това проклятие:
— Пак се отърва мръсникът!…
В тъмнината прозвуча гласът на Радев, далечен и отпаднал, като че той току-що се бе пробудил:
— Кой угаси?… Дай светлина!…
Чавдаров шепнешком отиде при него.
— Тихо, Богдане! Ела да се измъкнем…
— Дай светлина!… — изкрещя Радев. Гласът му затрептя властно както преди.
— Другарю Радев — шепнейки, обади се Людскан, — чакайте!… Нека не ни виждат… После ще ви преведа отзад…
Той прибягна пак до прозореца и хвърли към пътната врата една бомба. Къщата се разтресе цяла, взривът освети за миг улицата, чуха се охкания и команди. Стражарска свирка изпищя. Няколко изстрела гръмнаха долу, стъклата на прозорците се разсипаха с трясък и два куршума се забиха в потона.
— Сега подире ми! — викна глухо Людскан, отвори вратата и хукна по коридора. Чавдаров се спусна към ъгъла, дето бяха жените, събори нещо по пътя си. Хвана Вяра за ръката и я повлече. Заловена за Вяра, Соколова тръгна като сляпа след тях. Ударите на вратата зачестиха и отново дрезгав глас повтори: „Отворете! Полиция!“
В същия миг стаята светна. Радев бе напипал копчето и запали лампата. Сега той цял бе преобразен. Две дълбоки гънки се врязваха около носа и устните, лицето му бе спокойно, бледно и жестоко, снагата — изправена, гласът — сигурен и рязък.
— Вървете, аз ще остана тук! Но нека светне, не ща да мра като кърт…
— Радев — опита се още веднъж да го склони Чавдаров, но думите веднага угаснаха на устните му. — Не!… Оставам и аз, другарю! Дай си ръката! Заедно ще мрем, брате!…
Людскан се показа от коридора.
— Бързо!… При задния вход има само един… Ще свършим с него лесно…
Чавдаров притисна Вяра до гърдите си и рече:
— Вървете с Цвета!… Ти не бива да оставаш… Вървете веднага!…
Тя сплете ръце около кръста му. Очите й, дълбоки и мълчаливи, които поглъщаха неговото измъчено лице, му казаха в това мигновение всичко, което можеше още да бъде неизвестно за него, и той разбра. Притисна я още по-силно, отведе я на заслон до печката и сложи в ръцете и един от двата си револвера.
За малко вън бе притихнало. Заглушена глъчка идеше през строшените прозорци: там се съвещаваха. През това време Людскан, хванал за ръка Соколова, слизаше по черната стълба. Той отвори с шперц вратата на стълбите към първия етаж и слязоха през долния коридор до външната врата, която излизаше на напречната улица. На ъгъла стърчеше човек. Людскан отвори бързо и тази врата, хвърли втора бомба към ъгъла и веднага преви ключа. Пламък и гръм разцепиха отново нощта. Оня, на ъгъла, изохка и падна на една страна. Притекоха се двамина оттатък. Дотърча и другият, който пазеше задния вход за горе. Тогава, хванал здраво ръката на Соколова, момъкът хукна през стълбата към свободния вече черен изход. Излязоха. Той се преметна през оградата на съседната градина и подаде ръка на момичето. Тя се опита да скочи, но роклята й се заплете, един клон я шибна по очите. Отново се дигна, ала две железни лапи я стиснаха. Някой изсъска до лицето й: „Не мърдай — или ще стрелям!…“ Свършено бе. Три-четири куршума изпищяха към тъмния двор. Ала от Людскана нямаше следа.
Горе двамата мъже с пистолети в ръце чакаха. Сега ония почнаха да трошат вратата на стълбите. Радев изпразни няколко куршума през дъските. Отвън отговориха. През кратките паузи долитаха далечно крякане на жаби и смътните шумове на пролетната нощ. После всичко се отдалечаваше, угасваше някъде, като че никакъв друг свят, освен тая светла одимена стая, не съществуваше.
Изведнъж вратата изпращя и се разтвори до гръб. В същия миг върху корниза на прозореца се показа човек с револвер и изкрещя:
— Горе ръцете!…
Чавдаров дигна ръка и два гърмежа едновременно екнаха в стаята. Човекът се строполи с вик долу. Чавдаров се олюля и от челото му шурна кръв. Вяра се хвърли към него. Той избърса кръвта с ръка и се усмихна:
— Нищо… нищо… одраскаха ме само…
Отвън извикаха:
— Предайте се — или ще сринем къщата!
— Влизайте!… — изпсува с бяс Радев и отново изпразни револвера си. През строшената врата се протегна една ръка и хвърли нещо в коридора. Адски трясък и дим изпълниха къщата. Когато пушекът се разсея, на прага, паднал възнак, хъркаше Радев, а единият му крак конвулсивно подскачаше. Чавдаров бързо се наведе, целуна го по челото и прибра Вяра зад себе си. Внезапно откъм вратата на кабинета се чу шум. Той веднага се обърна: двама души с насочени насреща му дула извикаха: