— Протестирам, господин председателю! — екна гласът на защитника. — Такива въпроси не могат да се поставят!
— Моля, моля — пресече го прокурорът, — ние трябва да знаем дали събитието не е станало в затвора специално за тази цел и да издирим виновниците!
— Протестирам най-енергично! — ревна защитникът.
Настръхналата зала се разлюля и наново зашумя.
Звънецът заудря още по-силно. Съдиите бяха станали. В настъпилата за малко тишина прозвуча отново ясният глас на осъдената, сега звънтящ от негодувание. Очите й пламтяха.
— Арестувана бях преди три месеца, господин прокуроре! А нося детето си вече четвърти месец. Проверете това с лекар…
Тя издълбоко пое въздух и с гримаса на отвращение добави:
— А срещу вашите подмятания за затвора ще ви кажа: баща на детето ми е човекът, който умря, преди да стигне до съд…
Нова вълна на ропот и изумление раздвижи публиката. Председателят още веднъж удари звънеца.
— Заседанието е закрито! — И влезе със съдиите в съседната стая.
Вяра дигна ръка към челото си, олюля се и падна в ръцете на адвоката и на Соколова.
— Павел Василич!… Здравей! Заповядай! Заповядай, заповядай!… Седни… вземи столчето!
Борис се бе приповдигнал, просиял и възбуден, и стискаше ръката на Дойчинов.
— Най-после, дядка! Да видя и аз жив човек!… Не съм още престанал да кашлям, както казва Сатин, а всички ме забравиха…
Дойчинов приближи столчето и сложи на масичката куп вестници. Леглото на Бориса бе в градина, под две вишневи дръвчета с узрял плод. Пъстра сянка падаше върху покривките и по тъмножълтото, влажно лице на момъка. Бръмчаха оси, една кокошка къткаше пиленца, през листака белееше селска къщица. Дребна, преминала вече, но пъргава женица, с живи като Борисовите очи, пристигна откъм къщата, изтри в престилката си мокри ръце и се ръкува с госта. После сложи ръка на челото на момъка.
— Пак си се изпотил, Боре. Не се отвивай така, синко… — И тя поправи завивките.
— Майка ми — каза Борис. — Тя все се страхува да не настина — с усмивка добави той. После продължи: — Кажи, разправяй, другарю Дойчинов! Като че векове не съм виждал хора, а то само два месеца, откак ни пуснаха. Ти си гледай работата, майко. Сега има човек при мене, ние ще си побъбрим.
Жената се отдалечи, кротка, с бързи, ситни крачки. Те останаха сами. Ала разговорът не вървеше. Думите бяха чужди, угасваха наполовина. Няколко обикновени въпроси и отговори — и млъкнаха. Облегнат на две възглавници, Борис гледаше в далечината, дето жълтото корито на реката трептеше в зноя. Дойчинов чувствуваше, че така не бива, но в главата му нямаше ни една мисъл и устните му с мъка се разтваряха. С какво радостно нетърпение бързаше той насам! И сега, пред това страшно, изсмукано от болестта лице, върху което блестяха само черните, по-дълбоки и още по-живи очи, пред тоя глас, сипкав, угаснал, наполовина вече от други свят, той се усещаше потиснат от някаква огромна вина и не можеше да промълви дума. Той палеше цигара след цигара и мълчеше. В един миг очите им се срещнаха по-дълго. Дойчинов не издържа и наведе глава. В погледа му имаше такава безкрайна нежност, че Борис се усмихна тъжно и кимна:
— Нищо, Павел Василич, нищо!… И така е хубаво… Не бива да ти е мъчно… — Млъкна и добави: — А знаеш ли?… Оня ден получих писмо от Вихрова. Закъсняло, ходило в София, в редакцията, оттам ми го препратили… Как не са го пипнали, не зная… От Париж…
Дойчинов дигна глава:
— Париж?…
— Да, да… Интересни неща, дядка! Пише, че виждал и Людскан. Людскан плетял обуща… А той имал приятелка — датчанка, богата…
Старият човек се навъси:
— Филип е в Москва… Джамбазов в Берлин, в торгпредството… други във Виена… тоя хубостник в Париж… Фи-и! А тук… Чакай! — сепна се изведнъж той. — Та аз не съм ти казал най-важното: вчера съдиха Вяра и другите…
Борис скочи и седна на леглото.
— Разправяй! — хрипливо извика той.
Дойчинов свали цигарата с треперещи ръце, намести възглавниците на болния и с вълнение продължи:
— Трябваше да бъдеш ти там!… Ти, ти сам трябваше да видиш и да слушаш!…
— Разправяй! — повтори момъкът задъхан. — Осъдиха ли ги? Колко?
Дойчинов се запъна, като че гърлото му бе схванато, и сетне бързо издума:
— Смърт… Вяра, Цветана и Войнов — на смърт… Другите — затвор… Различно…
Болният се отпусна на възглавниците, побледнял, с изострено лице. Избърса струите пот, които се стичаха по слепите му очи, и заслуша. Дойчинов разказваше разпокъсано, с възторг и негодувание, прекъсваше, повтаряше, избързваше и едрото му лице пламтеше.