Бързо се върна при телефоните във фоайето на спешното отделение. До един от автоматите млада жена сълзливо обясняваше нещо. Маккейлъб забеляза, че на едната й ноздра и на долната й устна има сребърни халки, свързани с верига от безопасни игли.
— Той не ме позна, не позна и Дани — проплака тя. — Съвсем е свършен и освен това повикаха ченгетата.
Безопасните игли за миг го разсеяха и той се зачуди какво ли ще се случи, ако жената се прозее. Маккейлъб вдигна слушалката на най-отдалечения телефон и се помъчи да не й обръща внимание. След шестото иззвъняване вече се канеше да се откаже, когато Бъди най-после отговори.
— Здрасти, Бъди, готов ли си за работа?
— Тери?
Локридж зашепна.
— Къде си, човече?
— В „Сидърс“. Трябва да дойдеш да ме вземеш. Какво има?
— Ами, ще те взема, но не съм сигурен, че ще искаш да се върнеш тук.
— Бъди, чуй ме добре. Престани с тези глупости и ми кажи какво става.
— Не съм сигурен, човече, но на яхтата ти е пълно с хора.
— Какви хора?
— Ами двама от тях са онези типове в костюмите, които вчера ти идваха на гости.
Невънс и Улиг.
— Вътре ли са?
— Да, вътре са. Освен това свалиха чергилото на джипа ти и докараха влекач. Мисля, че се готвят да го вземат. Отидох да видя какво става и те едва не ме изхвърлиха на кея. Показаха ми значките си и заповед за обиск, после ми казаха да се разкарам. Хич не се държаха любезно. В момента претърсват яхтата.
— Мамка му!
Маккейлъб се огледа и видя, че избухването му е привлякло вниманието на разплаканата жена. Обърна се с гръб.
— Бъди, къде си сега, горе или долу?
— Долу.
— Виждаш ли яхтата ми?
— Естествено. Гледам през прозореца в камбуза.
— Колко души виждаш?
— Има няколко вътре. Но ми се струва, че общо четири-пет. Други двама стоят при „Чероки“-то.
— С тях има ли жена?
— Да.
Доколкото можеше, Маккейлъб описа Джай Уинстън и Локридж потвърди, че на яхтата има жена, отговаря ща на това описание.
— В момента е в трапезарията. Когато преди малко наблюдавах, ми се стори, че само гледа.
Маккейлъб кимна. Мислено анализираше какво може да се е случило. Както и да го разглеждаше, положението му се струваше едно и също. Невънс и Улиг знаеха, че документите от ФБР са у него, но това не би предизвикало такава реакция — заповед за обиск. Имаше само една друга възможност. Беше станал официален заподозрян.
— Бъди — каза той, — видя ли да взимат нещо от яхтата? Говоря за найлонови пликчета или кафяви книжни торби като от „Лъкис“.
— Да, имаше някакви торби. Оставиха ги на кея. Но недей да се тревожиш, Тери.
— Какво искаш да кажеш?
— Струва ми се, че няма да открият онова, което всъщност търсят.
— Да не би да…
— Не по телефона, човече. Искаш ли да дойда и да те взема?
Маккейлъб замълча. Какво ставаше?
— Стой там — накрая отвърна той. — Ще ти позвъня.
Маккейлъб затвори и незабавно пусна в отвора нова монета. Набра собствения си номер. Никой не отговори. Включи се телефонният секретар и той чу записания си глас да му предлага да остави съобщение. След сигнала Маккейлъб каза:
— Джай Уинстън, ако си там, вдигни телефона.
Изчака малко и тъкмо се канеше да повтори, когато Уинстън вдигна слушалката. Изпита леко облекчение.
— Тук е Уинстън.
— Тук е Маккейлъб.
Това бе всичко. Той реши да остави Уинстън сама да определи правилата на играта. Най-добре можеше да ги прецени по начина, по който се държеше тя.
— Хм… Тери — каза Уинстън. — Откъде раз… Къде си сега?
Слабото облекчение, което изпитваше, започна да се разсейва. На негово място го изпълни страх. Беше й дал възможност да разговаря с него завоалирано, навярно с кодови думи, да се държи така, сякаш я търси колега детектив или дори капитан Хичънс. Но тя използваше собственото му име.
— Няма значение къде съм — отвърна той. — Какво правиш на яхтата ми?
— Защо не дойдеш тук и да си поговорим?
— Не, искам да си поговорим сега. Заподозрян ли съм? За това ли е целият този шум?
— Слушай, Тери, не усложнявай положението. Защо не…
— Има ли заповед за арест? Отговори ми само на този въпрос.
— Не. Тери, няма.
— Но съм заподозрян.
— Тери, защо не ми каза, че имаш черен „Чероки“?
Маккейлъб остана като ударен от гръм, внезапно осъзнал, че всичко около него напълно съвпада.
— Не си ме питала. Само се чуй как говориш. Щях ли да се забъркам във всичко това, в разследването, да привлека бюрото и така нататък, ако бях убиецът? Сериозно ли го мислиш?
— Ти ни отне единствения свидетел.
— Какво?
— Отне ни Ноуан. Влезе в разследването и ни отне единствения свидетел. Ти го хипнотизира, Тери. Сега от него няма никаква полза. Единственият човек, който можеше да успее да разпознае убиеца, и ние го загубихме. Той…