— Къде ще идеш?
— Не съм сигурен?
— Утре ще трябва да поговоря с теб.
— Ще поддържам връзка.
Той се спусна по стълбите, като се държеше за релсата на тавана.
— Тери.
Маккейлъб спря и се обърна.
— Поемам голям риск. Слагам си главата в торбата.
— Зная, Джай. Благодаря ти.
И изчезна в мрака надолу.
37.
По време на обиска бяха прибрали „Чероки“-то му. Маккейлъб взе форда на Локридж и пое на север по шосе 405. Когато стигна до детелината, Маккейлъб се отправи на запад към океана и после отново продължи на север покрай брега. Не бързаше и беше уморен от високите скорости на магистралите. Реши да пресече към Долината през каньона Топанга. Знаеше, че този път е достатъчно изолиран, за да може да разбере дали Уинстън го е проследила. Или някой друг.
Когато стигна до брега и пое покрай черната вода, която се разбиваше в пясъка, вече бе девет и половина. Над пътя се спускаше гъста нощна мъгла и скриваше острите скали, които се издигаха над палисадите. Тя носеше със себе си силен мирис и усещане за море. Напомняше на Маккейлъб за нощния риболов с баща му. Винаги се плашеше, когато баща му изключваше двигателя, за да се носят по вълните в мрака. Дъхът му секваше, когато накрая старецът отново завърташе ключа, за да запали. Като момче го измъчваха кошмари, в които се носеше сам на яхта в тъмното. Не сподели с баща си тези сънища. Никога не споделяше с друг страховете си.
Включи радиото и потърси някакъв блус, но накрая се отказа и го изключи. Спомни си за колекцията от хармоники на Бъди и бръкна в джоба на вратата. Включи лампичката на тавана и погледна надписа. После я избърса в ризата си и засвири. През повечето време се получаваше пълна какофония, която го караше да се смее на глас. Но понякога успяваше да изкара няколко ноти. Веднъж Бъди се беше опитал да го научи и стигна дотам, че можеше да свири началото на „Среднощен скитник“. Опита се да си го спомни, но не успя и се получи звук, който по-скоро приличаше на старческо хъркане.
Когато зави в каньона Топанга, Маккейлъб остави хармониката. Пътят лъкатушеше и трябваше да държи волана с две ръце. Отново се зае с анализ на положението си. Замисли се за Уинстън и доколко може да разчита на нея. Знаеше, че е способна и амбициозна. Но нямаше представа дали е в състояние да издържи на натиска, който сигурно щяха да й окажат. Имаше късмет, че е на негова страна, но не трябваше да седи и да чака да му поднесе случая на тепсия. Можеше да разчита единствено на себе си.
Реши, че ако Уинстън не успее да убеди другите, той в най-добрия случай ще разполага с два дни, преди да повдигнат обвиненията и да подхвърлят плячката си на медиите. След това шансовете му да работи по случая бързо щяха да намаляват. Щеше да е главна тема на новините в шест и единайсет часа. Нямаше да има друг избор, освен да се откаже от разследването, да си потърси адвокат и да се предаде. Тогава на първо място щеше да стои реабилитирането на името му в съда, а не залавянето на истинския убиец и на онзи, който го е наел.
Маккейлъб забеляза чакълена отбивка, спря и отправи поглед към мрака в урвата от дясната му страна. В далечината видя светлините на къща дълбоко в каньона и се зачуди какво ли е да живееш там. Протегна ръка към дясната седалка за хармониката, но тя беше изчезнала, навярно беше паднала на някой от завоите.
Изтекоха три минути, но не се появи никакъв автомобил. Отново изкара форда на пътя. Когато прехвърли планината, шосето се изправи и се заспуска към Уудланд Хилс. Маккейлъб продължи по булевард „Топанга Кениън“, докато стигна до „Шърман Уей“ и зави на изток през „Канога Парк“. Пет минути по-късно спря пред дома на Грасиела и известно време наблюдава прозорците й. Какво ли щеше да й каже. Не бе сигурен в чувствата помежду им, но знаеше, че е силно и хубаво. Страхуваше се от вероятността всичко вече да е свършило.
Тя отвори входната врата преди Маккейлъб да стигне до нея.
— Тери? Всичко наред ли е? Защо шофираш?
— Наложи се.
— Влизай, влизай.
Тя отстъпи назад и го пусна вътре. Отидоха в дневната и седнаха на същия диван, както преди. В ъгъла тихо работеше малък цветен телевизор върху дървена стойка. Тъкмо започваха новините в десет по пети канал. Грасиела взе дистанционното и го изключи. Маккейлъб сложи тежката чанта на пода между краката си. Беше оставил сака във форда. Не искаше да се натрапва.
— Разказвай — рече тя. — Какво се е случило?
— Мислят, че съм аз. ФБР, полицията, всички, освен Уинстън от шерифското управление. Мислят, че съм убил сестра ти заради сърцето й.
Маккейлъб я погледна в лицето, после извърна очи. Беше се облагодетелствал, макар да нямаше нищо общо със самото престъпление. И сега бе жив, защото Глори беше мъртва. Въпросът болезнено отекваше в главата му.