Ритмичното чаткане на копитата беше заместено от туптенето на собственото му сърце. Маккейлъб се събуди и се опита да се успокои. Реши, че трябва да си премери температурата.
Когато седна и спусна крака на килима, погледът му по навик се плъзна по нощното шкафче. Търсеше часовника, оставен до леглото му на яхтата. Но тук нямаше часовник. Той извърна очи и после бързо отново погледна към шкафчето, осъзнал, че пистолетът му го няма.
Маккейлъб рязко се изправи и се огледа. Изпълни го зловещо усещане за дезориентация. Знаеше, че преди да заспи е оставил оръжието там. Някой бе влизал в бунгалото му. Криминс. Нямаше съмнение. Криминс беше влизал в стаята му.
Бързо провери в якето и сака и откри, че не липсва нищо. Отново огледа стаята и очите му попаднаха върху рибарски прът, изправен в ъгъла до вратата. Беше същият модел като онзи, който беше подарил на Реймънд. Докато го въртеше в ръце и го разглеждаше, той откри инициалите РТ, изрязани в корковата ръкохватка. Реймънд бе надписал въдицата си. Или някой друг го беше направил вместо него. Нямаше значение, посланието бе ясно: Криминс е хванал момчето.
Маккейлъб вече беше съвсем буден и гърдите му се стягаха от мъчителен страх. Навлече якето и излезе от бунгалото. Разгледа вратата и не забеляза да е била насилвана. Бързо отиде до рецепцията на мотела. Когато отвори вратата, над главата му силно иззвъня камбанка. Мъжът, който бе взел парите му, се изправи от стола си с неспокойна усмивка. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато с едно-единствено движение Маккейлъб пристъпи към него, пресегна се и го сграбчи за ризата. Дръпна го напред, тялото му се просна върху плота на рецепцията. Пластмасовият ръб се заби в корема на мъжа.
— Къде е той?
— Que?
— Човекът, онзи, на когото си дал ключа от стаята ми. Къде е?
— No habla…
Маккейлъб още по-силно дръпна надолу ризата му и притисна тила му с предмишница. Усещаше, че силите му отслабват, но продължи да го натиска.
— Глупости, не знаеш. Къде е?
Мъжът запелтечи и изпъшка.
— Не зная — накрая отвърна той. — Моля. Не зная къде е.
— Сам ли беше, когато дойде тук?
— Сам, да.
— Къде живее?
— Не зная това. Моля. Казал вие негов брат и искал изненада. Аз му дал ключа, за да изненада вас.
Блъсна го обратно на стола. Мъжът умолително вдигна ръце нагоре и Маккейлъб разбра, че наистина трябва да го е уплашил.
— Моля.
— Какво „моля“?
— Моля, не иска има проблеми.
— Вече е прекалено късно. Откъде е разбрал, че съм тук?
— Аз казал. Той ми платил. Дошъл тук вчера и казал може да пристигнете. Дал ми телефонен номер. Платил ми.
— А ти как разбра, че съм аз?
— Дал ми снимка.
— Добре, дай ми я. И номера, и снимката.
Мъжът, без да се колебае протегна ръка към чекмеджето пред себе си. Маккейлъб бързо се пресегна, стисна го за китката и грубо го дръпна от чекмеджето. После го отвори сам и погледът му попадна върху снимка, оставена върху купчина листове. На снимката Маккейлъб се разхождаше заедно с Грасиела и Реймънд по вълнолома край доковете. Усети, че лицето му почервенява от гняв. Взе снимката и я обърна. На гърба й беше написан телефонен номер.
— Моля — отново каза мъжът. — Вие взима парите. Сто щатски долара. Не иска има проблеми с вас.
Той бръкна в джоба на ризата си.
— Не — отвърна Маккейлъб. — Задръж ги. Заслужи си ги. — После рязко отвори вратата и блъсна камбанката толкова силно, че връвта й се скъса и звънчето отскочи в ъгъла на офиса.
Отиде да позвъни в пощенската станция. Набра номера от гърба на снимката и чу поредица от прещраквания — обаждането се прехвърляше поне през два телефона. Маккейлъб изруга. Нямаше да може да свърже номера с адреса, даже да успееше да накара някой от местните власти да го направи вместо него.
Телефонът най-после започна да звъни. Маккейлъб затаи дъх, но никой не отговаряше. На дванайсетото иззвъняване той тръшна слушалката върху вилката, но тя отскочи, падна и започна да се люлее назад-напред под апарата. Маккейлъб стоеше вцепенен от ярост и безсилие. Далечният сигнал на звънящия телефон продължаваше да се разнася от слушалката.
Накрая осъзна, че гледа през стъклото на кабината към мотелския паркинг. Освен „Чероки“-то имаше още един автомобил с калифорнийски регистрационен номер.
Бързо излезе навън, пресече паркинга и започна да се спуска надолу по скалната пътека.
Нямаше никой. Тръгна право към морето, като се оглеждаше в двете посоки. Нямаше ги дори конете. Накрая вниманието му привлече дълбоката сянка под надвисналата скала.