— Хей! Има ли някой тук?
Маккейлъб остави работата и смъкна тениската от лицето си. Изпълзя през отворения капак и излезе навън. Джай Уинстън стоеше на кея и го чакаше.
— Джай, здравей, какво има? Качвай се.
— Не, бързам. Просто исках да намина и да ти кажа, че са го открили. Заминавам за Мексико.
Маккейлъб повдигна вежди.
— Мъртъв е. Самоубил се е.
— Наистина ли?
— Когато си имаш работа със съдебната полиция на Байа нищо не е сигурно, докато лично не се увериш, но са го открили на плажа на някакво село, Плая Гранде. На брега. Застрелял се е в сърцето. На плажа държали коне и момчето, което се грижело за тях, го намерило. Преди два дни. Току-що ни съобщиха.
Маккейлъб се огледа. Видя мъж с бяла риза и вратовръзка, който се мотаеше край портала. Реши, че е партньорът й.
— Сигурни ли са, че е той?
— Така твърдят. Описанието съвпада. А и са проследили дирите му до каравана край брега. Намерили са компютри, снимки, всякакви неща. Като че ли е нашият човек. Освен това е написал на компютъра прощално писмо.
— Какво пише в него?
— Информацията е от втора ръка, но с една дума, поема отговорността за деянията си и казва, че заслужава да умре заради тях. Било е кратко и мило.
— Открили ли са оръжие?
— Още не, но днес ще проверят плажа с металотърсачи. Ако го намерят, навярно ще е нашият „ХК П7“. Куршумът, изваден при аутопсията, е същият като от убийствата на Кордел и Торес. Ще се опитаме да го вземем за сравнение.
Маккейлъб кимна.
— Как си обясняват случая?
— Много просто. Знаел, че сме по следите му, мъчили го угризения, написал прощалното си писмо, отишъл на плажа и се самоубил. Приливът го изхвърлил на скалите. Морето не го е отнесло. Ще идем да проверим нещата. И да вземем отпечатъци. Навярно няма да има следи от барут, защото трупът е престоял във водата. Но едно е сигурно — няма да приключим случая, ако не сме абсолютно сигурни, че е Криминс.
— Да, това е добра идея.
— Просто искам да проверя, защото нямаше никакви признаци, че ще се самоубие. Нали разбираш какво искам да кажа?
Тя напрегнато се вгледа в лицето му.
— Ами… човек никога не знае.
Уинстън кимна и за първи път извърна очи. Тя погледна към партньора си, който ги наблюдаваше от достатъчно разстояние, за да не може да ги чува.
— Как беше във Вегас, Тери?
Той седна на парапета и остави френския ключ, с който бе работил, до себе си.
— Хм… ами, всъщност не съм ходил никъде. Реших, че ако сега не започна тази работа, никога няма да я свърша. Изключих телефона и просто се занимавах с яхтата. Мисля, че най-после е готова за път.
— Добре. Надявам се да уловиш много риба.
— Със сигурност. Ела с мен някой ден, ще излезем за риба-меч.
— С удоволствие.
Тя кимна и отново се огледа наоколо.
— Трябва да вървя. Чака ме дълъг път, а и без това тръгваме късно.
— Успех.
— Благодаря.
Тя понечи да се обърне, но се поколеба и отново погледна към него.
— Видях джипа ти на паркинга. Трябва да го измиеш, Тери. Адски е мръсен.
Погледите им се срещнаха.
— Ще го измия — отвърна Маккейлъб. — Благодаря.
47.
„Преследваща вълна“ с пълна скорост пореше ниските вълни на юг към Каталина. Застанал на мостика, Маккейлъб стискаше руля. Беше свалил предното стъкло и студеният въздух караше кожата му да настръхва. Островът се издигаше от мъглата на хоризонта като огромна каменна катедрала. Постепенно се очертаваха силуетите на къщите и на някои от по-големите яхти на Авалон. Вече ясно се виждаше кръглият покрив на казиното, най-характерната за града сграда.
Той се обърна, за да погледне назад. Континентът се бе скрил и за него загатваше само смогът, надвиснал отгоре му като предупредителен знак „НЕ ИДВАЙ ТУК!“ Маккейлъб беше щастлив, че се е избавил от него.
За миг си помисли за Криминс. Не изпитваше никакви угризения за начина, по който бе решил нещата в Мексико. Нямаше да има въпроси. Но той не беше защитавал само себе си. Глория и Реймънд бяха прекарали трийсет и шест часа с Криминс. Макар че физически не ги бе наранил, те все още се нуждаеха от време, за да се изцелят и да оставят премеждието зад гърба си. Маккейлъб не виждаше с какво могат да им помогнат нови разпити в полицията. И Грасиела се беше съгласила.
Погледна надолу към кърмата и скрито им се полюбува. Реймънд седеше на сгъваемия стол, стиснал с малките си ръчички въдицата. Грасиела стоеше до него и придържаше стола му. На Маккейлъб му се искаше момчето да улови голяма черна риба-меч. Но не се безпокоеше. Щяха да имат много време, за да ловят риба.