— Харесвам твоя джип, но нека вземем моята кола — каза Бъди. — Ако седиш отзад, ще се чувствам прекалено много като шофьор.
9.
През лятото на 1993 г. сред пясъчниците, известни като Васкес рокс в Антлоуп Вали в северната част на област Лос Анжелис бяха открили женски труп, престоял няколко дни. Разлагането не позволяваше да определят дали жената е била изнасилена, но предположиха, че е така. Трупът беше облечен, но гащичките бяха обути наопаки и блузата бе разкопчана — явен признак, че жената не се е облякла сама или че го е направила под принуда. Причината за смъртта се оказа удушаване, нещо типично за повечето убийства със сексуален мотив.
Детектив Джай Уинстън пое убийството във Васкес рокс. След като не успяха бързо да открият заподозрян, тя се приготви за дългото чакане. Амбициозна, но не и обременена с необосновано самолюбие, едно от първите неща, които направи, беше да поиска помощ от ФБР. Молбата й бе предадена на групата за разследване на серийни убийства и в крайна сметка тя попълни формуляр за включване в програмата за издирване на опасни престъпници.
Тъкмо това издирване стана причина за запознанството на Маккейлъб с Уинстън. Информацията по случая, която беше пратила в Куонтико, бе прехвърлена в офиса на Маккейлъб в оперативното бюро в Лос Анджелис. В съответствие с типичната бюрократична мудност, информацията обиколи цялата област, за да бъде получена съвсем близо до мястото на изпращането си.
С помощта на компютъра — който сравнява съдържащия 80 въпроса формуляр с тези в база данните — и след оглед и анализ на местопрестъплението Маккейлъб свърза случая Васкес рокс с друго убийство, извършено година по-рано в прохода Сипълведа. Сходният начин на убийство, изхвърлянето на облечения труп, други дребни детайли — всичко съвпадаше. Маккейлъб реши, че в долина Лос Анджелис се е появил нов сериен убиец. И в случая се оказа, че жените са изчезнали два-три дни, преди да бъдат убити. Това означаваше, че през този период убиецът ги е държал в плен, навярно за да ги използва за ужасните си фантазии.
Свързването на случаите беше само първата стъпка. Идентифицирането и залавянето на убиеца бе следващата. Но нямаха с какво да продължат. Вниманието на Маккейлъб бе привлечено от дългия интервал между двете убийства. Неизвестният субект, както официално се наричаше убиецът в документите на ФБР, беше изчезнал за единайсет месеца, преди отново да се поддаде на порива си. За Маккейлъб това означаваше, че събитието е оставило достатъчно силен отпечатък в ума на убиеца, за да подхранва почти цяла година фантазния му живот. Програмата на бюрото за създаване на психологически портрет на убиеца показа, че този интервал ще се скъсява и че убиецът все по-често ще трябва да си търси нови жертви.
Маккейлъб направи психологически профил за Уинстън, но това не й бе от голяма полза и двамата го разбираха. Бял мъж, двайсет-трийсет годишен, с подчинено положение и в службата, и извън нея. Освен това неизвестният субект трябваше да има досие за сексуални престъпления или неадекватно поведение. Ако досието му включваше задържане за какъвто и да е период от време, това би могло да доведе до грешка в предполагаемата възраст на субекта.
Все същата стара история. Психологическите портрети на програмата обикновено се оказваха абсолютно точни, но рядко водеха до откриване на заподозрян. Даденият на Уинстън портрет можеше да се отнася за стотици, може би дори хиляди мъже в района на Лос Анджелис. Затова, след като бяха изчерпани всички възможни следи, можеха само да чакат. Маккейлъб си отбеляза случая в календара и се зае с други разследвания.
През март следващата година — осем месеца след последното убийство — той попадна на бележката, отново прегледа материалите и позвъни на Уинстън. Нищо не се беше променило. Все още нямаше заподозрени, Маккейлъб настоя тя да установи наблюдение над местата, на които бяха открити двата трупа, и над гробовете на жертвите. Обясни й, че убиецът е към края на цикъла си. Че фантазиите му започват да се изчерпват. Че желанието да поднови усещането за власт над друго човешко същество постоянно нараства и е все по-трудно да го овладява. Фактът, че неизвестният субект очевидно е обличал труповете след първите две убийства, бе явен призрак за битката, бушуваща в главата му. Едната му половина се срамуваше от постъпката му — той подсъзнателно се опитваше да я поправи, като връщаше дрехите на жертвите си. Това предполагаше, че осем месеца след началото на новия цикъл убиецът е обзет от невероятен психологически смут. Желанието отново да осъществи фантазиите си и срамът, който щеше да предизвика това, бяха двете страни в битката. Един от начините временно да се справи с желанието да убива бе да отиде на местата на предишните си престъпления в опит да презареди фантазиите си. Маккейлъб предполагаше, че убиецът ще се върне на едно от тях или че ще иде на гробовете. Това щеше да го приближи до жертвите му и да му помогне да уталожи нуждата отново да убива.