Двама детективи от шерифското управление, Ритенбаух и Агилар, бяха разпитали Болотов във връзка със случая Кордел. Това беше станало две седмици след грабежа при банкомата, но почти три седмици преди убийството в „Шърман паркет“ и очевидно преди Уинстън да получи списъка с кражбите на „ХК П7“. Това, предполагаше Маккейлъб, бе причината, поради която не й бе направило впечатление местоположението на жилището и работата на Болотов.
По време на разпита отговорите на Болотов очевидно бяха свалили от него всички подозрения и работодателят му беше потвърдил, че вечерта на убийството, както обикновено, е работил от два до десет часа. Той показал на детективите документацията за заплатите и картите, на които били отбелязани часовете на пристигане и напускане на работа. За Ритенбаух и Агилар това било достатъчно. Кордел бе умрял към 22:10 ч. За Болотов щеше да е физически невъзможно за десет минути да стигне от „Канога парк“ до Ланкастър — даже с хеликоптер. Двамата детективи продължили със следващото име в списъка.
— Глупости — каза Маккейлъб.
Чувстваше се възбуден. Болотов представляваше следа, която трябваше отново да се провери, независимо от служебната документация или твърденията на шефа му. Професията на този човек бяха въоръжените грабежи, а не производството на часовници. Близостта му до ключови точки, свързани с разследването, изискваше по-задълбочено внимание. Маккейлъб смяташе, че поне е открил нещо, с което може да се върне при Уинстън.
Бързо нахвърли някои въпроси и после остави бележника си настрани. Работата го бе изтощила. Започна да го боли глава. Погледна часовника си и видя, че времето се е изнизало без да го забележи. Вече беше два часът. Трябваше да хапне нещо, но нямаше желание. Реши да подремне.
11.
Освежен от едночасова дрямка, по време на която не бе сънувал или поне не си спомняше, Маккейлъб си направи сандвич с бял хляб и пушено сирене. Отвори си кутия кока-кола и се върна на масата, за да продължи с материалите от случая Глория Торес.
Започна със записа от „Шърман маркет“. Беше го гледал два пъти, но реши, че трябва пак да го види. Зареди касетата и я изгледа на нормална скорост, после изхвърли остатъка от сандвича в канала. Не можеше повече да яде. Стомахът му се бе свил на топка.
Пренави касетата и отново я пусна, този път на бавни обороти. Движенията на Глория изглеждаха плавни и спокойни. Маккейлъб усети, че още малко и ще отвърне на усмивката й. Чудеше се за какво ли си е мислила. За господин Канг ли беше предназначена тази усмивка? Съмняваше се. В нея се криеше някаква тайна. Усмивка за нещо вътре в нея. Предполагаше, че си мисли за сина си и тогава разбра, че поне в последния си съзнателен миг е била щастлива.
Записът само разпали яростта му към убиеца. После пусна записа от огледа на местопрестъплението. Трупът на Глория, разбира се, не бе там и по пода, където се беше свлякла, нямаше много кръв — благодарение на Добрия самарянин. Но трупът на собственика на магазина бе свит зад щанда, заобиколен с кръв. Маккейлъб се сети за старицата, която беше видял в магазина. Тя стоеше на същото място, на което бе лежал съпругът й. Това изискваше много смелост, смелост, която Маккейлъб не смяташе, че притежава.
След като изключи видеото, започна да преглежда купчината доклади. Аранго и Уолтърс не бяха събрали толкова много документи, колкото Уинстън. Маккейлъб се опита да не обръща внимание на това. Но от опит знаеше, че обемът на материалите по разследването отразява не само неговата задълбоченост, но и ангажираността на детективите. Той смяташе, че между жертвата и следователя съществува свещена връзка. Всички ченгета от отдел „Убийства“ го разбираха. Някои го приемаха присърце. Други по-малко, просто като въпрос на психологическо оцеляване. Но го имаше във всички. Нямаше значение дали са религиозни, дали вярват, че душата на убития ги наблюдава. Дори да смятаха, че всичко свършва с последния дъх, те продължаваха да общуват с жертвата. Преди да умре, тя прошепваше тяхното име. Но само те можеха да го чуят. Само те го знаеха. Никой друг вид престъпление не изискваше такава връзка.
Маккейлъб остави дебелите протоколи от аутопсиите на Торес и Канг за накрая. Както и със случая Кордел, той знаеше, че няма да научи от тях почти нищо друго, освен очевидното. Бързо прегледа първоначалните доклади и премина на тънката папка със свидетелски показания. Всеки от свидетелите беше участвал в съвсем малка част от целия случай: служител от бензиностанция, човек, случайно минал оттам с автомобила си, колега на Глория от „Таймс“. Имаше и заключения на детективите, допълнителни доклади, фактологични списъци, скици на местопрестъплението, резултати от балистична експертиза и хронологически запис на пътуванията и телефонните разговори на детективите по случая. Последна в тази част от купчината бе транскрипцията на съобщението на неизвестния Добър самарянин. Човекът очевидно трудно говореше английски и припряно беше обяснил положението. Но бе отклонил предложението на телефонистката да го прехвърли на испаноговорещ полицейски служител.