Маккейлъб не отговори и Уолтърс очевидно прие мълчанието му като укор.
— Виж, часовникът на камерата просто е подробност, която така или иначе не означава нищо — допълни той. — Ако се задълбочавахме във всеки детайл, който не съответства, още щяхме да сме на първото си разследване. Имам си работа, бе човек, какво друго си открил?
— Предполагам, че това е всичко. Вие изобщо не сте проверили часовника на камерата, нали така? И не сте го сравнили с данните от телефонната централа.
— Не. Върнахме се след два дни, но междувременно токът беше прекъсвал.
— Жалко.
— Да, жалко. Трябва да вървя. Обаждай се. Ако откриеш нещо, първо се свържи с нас, не с Уинстън, иначе няма да сме много доволни от теб, ясно?
— Ще поддържам връзка.
Той затвори. Маккейлъб остави слушалката и известно време продължи да гледа към нея, като се чудеше какъв би трябвало да е следващият му ход. Бе попаднал в задънена улица. Но когато разследването забоксуваше, имаше навик винаги да се връща към началото. Най-често това означаваше местопрестъплението. Но този случай беше различен. Можеше да се върне към самото престъпление.
Маккейлъб зареди във видеото касетата със записа от „Шърман маркет“ и отново го изгледа на бавни обороти. Седеше на стола си и стискаше ръбовете на масата. И едва когато пусна записа за трети път, откри нещо, което не беше забелязал през цялото време.
Часовникът на Кюнгуон Канг. Часовникът, който сега носеше жена му. Той се виждаше в момента, в който собственикът на магазина отчаяно се мъчеше да се задържи на щанда.
Маккейлъб си поигра с видеото няколко минути, докато накрая спря на кадъра, в който според него най-добре изпъкваше циферблатът на часовника. Но цифрите не можеха да се различат.
Маккейлъб гледаше към замръзналия кадър и се чудеше дали има смисъл да се занимава с това. Ако успееше да разбере колко показва часовникът, може би щеше да е в състояние да определи точно часа на убийството, като сравни данните на часовника на камерата и тези от телефонната централа. Така можеше да изчисти противоречието. Но дали имаше смисъл? Уолтърс бе прав в едно: Винаги имаше подробности, които не съответстваха. А Маккейлъб не беше сигурен дали си струва да губи време, за да изясни това.
Но вътрешният му спор бе прекъснат. Животът на яхтата го беше научил да различава поклащането на дома му: дали е предизвикано от друг кораб, или от тежестта на някой, който се качва на борда. Маккейлъб усети, че яхтата леко се навежда и незабавно погледна през рамо към отворената врата. На борда се бе качила Грасиела Ривърс и тъкмо помагаше на едно малко момче. Реймънд. Вечерята. Съвсем беше забравил.
Бързо изключи видеото и излезе да ги посрещне.
12.
— Забравил си, нали?
На лицето й грееше спокойна усмивка.
— Не… искам да кажа, че нещо се поувлякох през последните пет часа. Залисах се, докато преглеждах всички материали. Имах намерение да ида до пазара и…
— Не се тревожи. Можем да го отложим за друг…
— Не, не, шегуваш ли се? Ще вечеряме. Това Реймънд ли е?
— Да, да…
Грасиела се обърна към момчето, което срамежливо стоеше на кърмата зад нея. Изглеждаше дребно за възрастта си, имаше тъмна коса и очи, и кафява кожа. Носеше шорти и раирана риза. В ръцете си държеше пуловер.
— Реймънд, това е господин Маккейлъб. Човекът, за когото ти разказвах. Това е яхтата му. Той живее тук.
Маккейлъб пристъпи напред и се наведе с протегната ръка. В дясната си длан момчето държеше полицейска кола и трябваше да я прехвърли в другата. После колебливо стисна ръката му. Докато се ръкуваха, Маккейлъб изпита необяснима тъга.
— Викай ми Тери — каза той. — Приятно ми е да се запознаем, Реймънд. Слушал съм много за теб.
— Можеш ли да ходиш за риба с тази яхта?
— Естествено. Ако искаш, някой ден ще отидем заедно.
— Ще бъде чудесно.
Маккейлъб се изправи и се усмихна на Грасиела. Тя изглеждаше прекрасно. Носеше светла лятна рокля, подобна на онази, с която беше дошла за първи път на яхтата. Морският бриз леко я развяваше около тялото й. Грасиела също носеше пуловер. Маккейлъб бе по шорти, сандали и тениска с надпис „Док и рибарски магазин «Робишо»“. Чувстваше се малко неудобно.
— Знаеш ли какво? — каза той. — Ей там на горния етаж на онзи магазин има приятен ресторант. Готвят при лично и има страхотен изглед към залеза. Защо не идем да вечеряме?