— Защо?
— Убиецът би могъл да го е извършил и другаде. Използва много скъп пистолет. Фактът, че не се е избавил от оръжието след първия случай означава, че държи на него и че има вероятност по-рано да го е използвал някъде другаде. Те разполагат с балистичните свидетелства — куршумите. Ако успея да ги накарам да ги изискат, бюрото може да открие нещо.
Тя мълчеше и Маккейлъб се зачуди дали здравият й разум не й подсказва, че няма големи шансове.
— Мисля също да ида при двама от свидетелите и да им задам малко по-различни въпроси. Особено мъжа, който е присъствал на част от престъплението в пустинята. Ще трябва да действам фино. Искам да кажа, че не мога да се пречкам в краката на Уинстън или да я злепоставям. Но ми се иска лично да разговарям с него и после навярно с двама от свидетелите на убийството на Гло… нали разбираш?
— Не знаех, че е имало свидетели. В магазина ли са били?
— Не, нямах предвид преки свидетели. Но една жена е минала покрай магазина с колата си и е чула изстрели. В докладите се споменава и за двама души, които са работили със сестра ти онази вечер в „Таймс“. Просто ми се иска лично да поговоря с всички и да видя дали не са си спомнили нещо повече.
— Навярно мога да ти помогна. Познавам повечето й приятели.
— Чудесно.
Те повървяха известно време в мълчание. Реймънд все още беше напред. Накрая Грасиела заговори:
— Чудя се дали би ми направил една услуга.
— Естествено.
— Глори често ходеше при онази госпожа в нашия квартал. Госпожа Отеро. И оставяше Реймънд при нея, когато ме нямаше. Но понякога просто отиваше да си поговори с нея за проблемите си. Чудех се дали не искаш и ти да поговориш с нея.
— Хм… не зная… искаш да кажеш, че според теб би могла да знае нещо или просто, за да я утеша?
— Възможно е да ти помогне.
— Как би могла да…
И тогава разбра.
— За психоаналитичка ли говориш?
— Спиритистка. Глори вярваше на госпожа Отеро. Казваше, че е във връзка с ангелите. Тя ми се обаждаше и искаше да разговаря с мен. Не зная, просто си помислих…
— Не вярвам в такива неща, Грасиела. Не зная какво да й кажа.
Тя просто го погледна и му се стори, че вижда в очите й неодобрение, от което го заболя.
— Грасиела… виждал съм прекалено много лоши неща и лоши хора, за да вярвам в такива неща. Как е възможно да съществуват ангели, когато хората вършат такива неща?
Тя продължаваше да мълчи.
— Ще си помисля…
— Чудесно — най-после отвърна Грасиела.
— Не се разстройвай.
— Виж, извинявай, замесих те във всичко това и съзнавам, че ти обърках живота. Не зная какво съм си мислила. Предполагам просто, че ти…
— Не се тревожи. Сега го правя колкото за теб, толкова и за самия себе си. Разбираш ли? Просто не губи надежда. Както казах, остават някои неща, които мога да направя, Уинстън също няма да се откаже от случая. Дай ми няколко дни. Ако попадна в задънена улица, може би ще идем при госпожа Отеро. Става ли?
Тя кимна, но Маккейлъб виждаше, че е разочарована.
— Глори беше толкова добро дете — след известно време каза Грасиела. — Раждането на Реймънд промени целия й живот. Тя се стегна, премести се при мен и просто подреди живота си. Сутрин ходеше в Калифорнийския университет. Затова работеше вечер. Беше умна. Искаше да стане репортерка.
Маккейлъб кимна мълчаливо. Знаеше, че тя иска да сподели с някого.
— Щеше да стане добра журналистка. Така мисля. Хората я интересуваха. След безредиците отиде в Саут-Сентрал, за да помага в разчистването. След земетресението отиде в болницата, просто за да успокоява хората в спешното отделение. Дари органите си. Даваше кръв — винаги, когато някоя болница обявеше, че има нужда. Кръвната й група беше рядка… да, човек като нея се среща рядко. Понякога наистина ми се иска да съм била на нейното място и аз да…
Той се пресегна и я прегърна през раменете.
— Хайде — каза Маккейлъб. — Помисли си за всички хора, на които помагаш в болницата. Виж и Реймънд. Не можеш да разсъждаваш така — кой е струвал повече. Случилото се с нея не би трябвало да се случва на когото и да било.
— На Реймънд щеше да му е по-добре със собствената му майка.
Нямаше какво да отговори. Премести ръката си и постави длан на тила й. Тя не плачеше, но като че ли сълзите й щяха да бликнат всеки момент. Искаше му се да я утеши, но знаеше, че има само един начин да го направи.
Почти бяха стигнали неговия кей. Реймънд ги чакаше до портала, както обикновено отворен няколко сантиметра. Пружинният механизъм беше ръждясал.
— Трябва да си тръгваме — каза Грасиела. — Става късно, а утре си на училище.