Маккейлъб се засмя и му отговори, че за съжаление няма намерение скоро да пътува на изток. Познаваше Карътърс почти от дванайсет години. Маккейлъб работеше в Куонтико, а Карътърс в секцията по огнестрелни оръжия и следи от инструменти в криминологичната лаборатория във Вашингтон, но като че ли двамата често се занимаваха с едни и същи случаи. Винаги, когато Карътърс идваше в Куонтико по работа, Маккейлъб и тогавашната му жена Кейт го настаняваха в спалнята си за гости. В замяна винаги, когато Маккейлъб пътуваше до Вашингтон, Карътърс и жена му Мари го настаняваха в стаята, принадлежала на сина им. Той бе починал на дванайсет годишна възраст от левкемия. Карътърс настояваше да нощува у тях, макар това да означаваше, че Маккейлъб трябва да се откаже от приличната стая в „Хилтън“, за която плащаше бюрото. Отначало се чувстваше като натрапник. Но Върнън и Мари бяха много гостоприемни. И „Хилтън“ не можеше да се сравнява с южняшката кухня и добрата компания.
— Е, винаги си добре дошъл — отвърна Карътърс. — Винаги.
— Благодаря ти, човече.
— По моите изчисления там при теб трябва да е на зазоряване. Защо ми звъниш толкова рано?
— Ами, търся те по работа.
— Ти? По работа? Тъкмо щях да те питам как ти се отразява прекрасният пенсионерски живот. Наистина ли живееш на някаква си проклета яхта?
— Да, вярно е. Но още не съм се оттеглил съвсем.
— Е, какво има тогава?
Маккейлъб му обясни положението, като му каза и че е получил сърцето на Глория Торес. Искаше Карътърс да знае всичко. Беше сигурен, че може да му се довери и че той ще разбере връзката му с жертвата. Карътърс изпитваше силно състрадание към жертвите, особено младите. Травмата от това, да гледа как собственият му син умира пред очите му, се проявяваше в отдадеността му на работата, превъзхождаща дори най-добрите оперативни агенти, които познаваше Маккейлъб.
По средата на разказа доковете започнаха да кънтят от разтоварването на кораб. Карътърс го попита какво става и Маккейлъб му обясни. Отнесе телефона в предното помещение и затвори вратата.
— Значи искаш да хвърля един поглед на куршумите, така ли? — попита Карътърс. — Не зная. — Това там си е работа на шерифското управление, те имат добри специалисти.
— Зная. Не се съмнявам в това. Просто искам да го види непредубеден човек и най-вече, ако е възможно, да му направиш лазерен профил. Никога не се знае. Имам някакво предчувствие.
— Ти и вечните ти предчувствия. Спомням си ги. Добре, от кого тогава ще получа материалите? От тях или от теб?
— Ще се опитам да подходя фино. Да накарам шерифското управление да ти ги прати. Не искам да нарушаваме правилника. Но ако е възможно, бих искал да побързаш. Става дума за сериен убиец. Ако го хванем, бихме могли да спасим нечий живот.
Известно време Карътърс помълча и Маккейлъб предположи, че си преглежда графика.
— Виж сега. Днес е четвъртък. Трябва да получа пратката най-късно до вторник сутринта, за предпочитане в понеделник, за да имам време да го направя както трябва. Следващата сряда имам полет до Канзас сити, за да дам свидетелски показания. Мафиотска история. Може би ще остана там до края на седмицата. Така че, ако искаш да побързам, трябва да побързаш самият ти. От своя страна, аз незабавно ще се занимая с въпроса.
— Няма ли да имаш сериозни проблеми?
— Разбира се. Затрупан съм с работа за цели два месеца, като че ли не го знаеш. Но просто ми прати материалите и аз ще се погрижа за тях.
— Ще ти ги пратя. По един или друг начин най-късно до понеделник.
— Добре, приятел.
— А, още нещо. Запиши си номера ми. Както казах, не водя официално разследване. Според правилника ще трябва да поддържаш връзка с шерифското управление, но ще съм ти много благодарен, ако първо съобщиш на мен, в случай че откриеш нещо необичайно.
— Няма проблем — без колебание отвърна Карътърс. — Дай ми номера си. И адреса. Мари иска да ти прати коледна картичка.
След като му даде данните, Карътърс си прочисти гърлото.
— Хм, напоследък разговарял ли си с Кейт?
— Позвънила е в болницата няколко дни след трансплантацията. Но аз още не бях в състояние да говоря. Отдавна не сме се чували.
— Ами, би трябвало да й позвъниш, просто за да й кажеш, че си наред.
— Не зная. Как е тя?
— Добре, струва ми се. Не съм чувал нещо друго. Трябва да й телефонираш.
— Мисля, че е най-добре просто да оставя нещата така. Ние сме разведени, не го забравяй.
— Както кажеш. Ти си шефът. Ще й пратя съобщение, че още дишаш.
Няколко минути по-късно Маккейлъб затвори и се върна в трапезарията за още кафе. Нямаше повече мляко затова трябваше да го пие черно. Беше силно, но трябваше да се освежи. Ако нещата вървяха, както се надяваше, щеше да е цял ден в движение.