Наближаваше седем часа и почти бе време да позвъни на Уинстън. Излезе на палубата и погледна навън. Мъглата беше гъста и другите яхти имаха призрачен вид. Щяха да минат няколко часа, преди да се вдигне. Маккейлъб хвърли поглед към яхтата на Бъди Локридж, но не забеляза никакво движение.
В седем и десет седна на масата в трапезарията с бележника си отпред и набра номера на Джай Уинстън. Завари я тъкмо да пристига в офиса си.
— Току-що влизам — каза тя. — И не очаквах да ме потърсиш толкова бързо. Дадох ти адски много материали.
— Да, но щом веднъж започнах да ги преглеждам, просто не можах да се откъсна.
— Какво мислиш?
— Мисля, че си страхотен детектив, но вече и без това го знаех отпреди. Одобрявам всички ходове, които си предприела по този случай, Джай. Нямам възражения.
— Но?
— Но съм си записал няколко въпроса, ако можеш да ми отделиш малко време. Имам и някои предложения, ако искаш да ги чуеш. Една-две следи.
Уинстън добродушно се засмя.
— Вие федералните винаги имате въпроси, винаги имате нови следи.
— Е, аз вече не съм федерален.
— Е, тогава предполагам, че ви е в кръвта. Давай.
Маккейлъб погледна бележките си от предишния ден и започна направо с въпроса за Михаил Болотов.
— На първо място, Ритенбаух и Агилар — близка ли си с тях?
— Дори не ги познавам. Не са от отдел „Убийства“. Капитанът ги изтегли от „Грабежи“ и ми ги даде за една седмица. По времето, когато проверявахме имената от списъка с трите удара. Та какво за тях?
— Ами, мисля, че едно от имената, които са задраскали, се нуждае от нова проверка.
— Кое?
— Михаил Болотов.
Маккейлъб чу шумолене на хартия, докато Уинстън търсеше доклада на Ритенбаух и Агилар.
— Добре, намерих го. Какво странно виждаш? Струва ми се, че има солидно алиби.
— Чувала ли си някога за съпоставяне на географски местоположения?
— Какво?
Той й обясни идеята и съобщи какво е направил. После й каза, че Болотов е бил разпитван преди грабежа в „Шърман маркет“ и че следователно близостта на дома и работата му до местопрестъплението и до къщата, от която е бил откраднат „ХК П7“, не е била толкова очевидна. Когато свърши, Уинстън се съгласи, че руснакът отново трябва да бъде проверен, но тази перспектива не я изпълваше с толкова ентусиазъм, колкото Маккейлъб.
— Виж, както казах, не познавам онези момчета, затова не съм в състояние да гарантирам за тях, но трябва да приема, че не са новаци. Трябва да приема, че могат да провеждат такива разпити и да проверяват алибита.
Маккейлъб не отговори.
— Тази седмица трябва да давам показания в съда. Не мога пак да проверя онзи тип.
— Аз мога.
Сега бе неин ред да не отговори.
— Ще внимавам — продължи Маккейлъб. — Няма да се издъня.
— Не зная, Тери. Вече си обикновен гражданин. Струва ми се, че нещата стигнаха прекалено далеч.
— Е, помисли си. Трябва да поговорим и по друг въпрос.
— Добре. Казвай.
Маккейлъб знаеше, че ако не спомене отново за Болотов по време на разговора, Уинстън му дава неофициално разрешение да го провери. Тя просто не искаше да санкционира онова, което правеше той.
Маккейлъб отново погледна към записките си. Трябваше да внимава със следващия си въпрос. Искаше постепенно да стигне до същественото, да убеди Уинстън и да не й позволи да си помисли, че всичко се гради само на негови предчувствия.
— На първо място, в случая Кордел не видях нищо за банковата карта. Зная, че убиецът е взел парите. Взел ли е и картата?
— Не. Беше си там. Апаратът я е изкарал, но след като никой не я е взел, той автоматично отново я е глътнал. Това е мярка за сигурност, така че, ако хората не си приберат картите, да не им ги откраднат.
Маккейлъб кимна и си отбеляза новата информация.
— Добре. Следващият ми въпрос е за джипа. Защо не си споменала за него на пресата?
— Ами, споменахме го, но не веднага. Първия ден продължавахме да преценяваме нещата. Не бях сигурна дали трябва да информираме медиите, защото в такъв случай убиецът би могъл просто да се избави от автомобила. Няколко дни по-късно, след като не се случи нищо и попаднахме в задънена улица, дадох ново съобщение за пресата, този път с информацията за джипа. Проблемът е, че случаят Кордел вече не беше новина и никой не разпространи съобщението ми. Публикува го само един малък/седмичник в пустинята. Зная, това беше грешка. Предполагам, че трябваше да го спомена още в началото.
— Не е задължително — отвърна Маккейлъб.
Той прегледа бележките си.