— Знаете ли, нека ви дам частния си номер. Ако ме потърсите и не ме откриете, просто ми оставете съобщение и аз ще дойда веднага щом мога.
— Разбира се. Надявам се, че ще успеем да ви помогнем.
— И аз. А, Тони? Моля ви, не показвайте записа на никой друг, освен човека, който ще работи по него.
— Няма — леко изчервен обеща Банкс. Маккейлъб разбра, че или излишно го е раздразнил, или го е хванал точно в момента, в който си е мислил на кого би могъл да покаже записа. Реши, че последното е по-вероятно.
Маккейлъб му даде номера си, ръкува се и сам тръгна по коридора. Когато минаваше покрай вратата с пъшкането вътре беше тихо.
Когато наближи форда, чу, че радиото свири и забеляза, че Локридж е оставил хармониката на бедрото си, готов да засвири, ако пуснат нещо подходящо. Бъди затвори книгата си, „Смъртта на тенора“.
— Какво стана с инспектор Фуджигама?
— Моля?
— Книгата, която четеше вчера. „Инспектор Иманиши разследва“.
— Прочетох я.
— Тогава Иманиши. Бързо четеш.
— Хубавите книги се четат бързо. Чел ли си криминални романи?
— Защо ми е да чета измислени неща, когато съм виждал истинските?
Бъди се приготви за тръгване. Трябваше два пъти да завърти ключа преди да запали.
— Това е коренно различен свят. Всичко е подредено, доброто и злото са ясно определени, лошите винаги си получават заслуженото, героите блестят, няма неясни неща. Действа като противоотрова за действителния свят.
— Звучи отегчително.
— Не, успокоително. Сега накъде?
15.
Обядваха в „Мъсоу и Франк“, заведение, което Маккейлъб обичаше, но не беше посещавал от две години. После се спуснаха от Холивуд в Долината и в два без петнайсет стигнаха до фабриката за часовници „Делтона клокс“. Сутринта Маккейлъб бе телефонирал там и беше научил, че Михаил Болотов продължава да работи от два до десет вечерта.
„Делтона клокс“ бе голяма сграда, разположена зад малка крайпътна изложбена зала с магазин. Когато Локридж паркира форда пред магазина, Маккейлъб бръкна в кожената си чанта и си взе пистолета. Вече го беше поставил в брезентов кобур, който закопча на колана си.
— Хей, какво очакваш да откриеш там? — попита Локридж.
— Нищо. Взимам го за самочувствие.
После Маккейлъб извади купчината папки с доклади от шерифското управление и провери дали разговорът с Болотов и неговия работодател, мъж на име Арнолд Толивър, е най-отгоре. Вече бе готов. Хвърли поглед към Локридж.
— Чакай ме тук.
Когато излезе от форда, Маккейлъб забеляза, че този път Бъди не му предлага да дойде с него. Реши, че трябва по-често да си носи пистолета.
В магазина нямаше клиенти. На витрините бяха изложени евтини часовници с всякакви размери. Повечето имаха дизайн, подходящ за някое учреждение. На стената зад щанда в дъното на помещението бяха изложени осем еднакви часовника, показващи времето в осем града по света. На сгъваем стол пред тях седеше млада жена. Маккейлъб си помисли колко бавно трябва да тече за нея времето, след като няма никакви купувачи.
— Как да открия господин Толивър?
— Арнолд или Ранди?
— Арнолд.
— Трябва да му позвъня. От коя фирма сте?
— Не съм тук, за да купувам часовници. Дошъл съм във връзка с проверката на шерифското управление от 3 февруари.
Той остави купчината доклади върху щанда, така че жената да види официалните формуляри. После застана с ръце на хълбоците и съзнателно остави спортното му сако да се разтвори, за да разкрие пистолета. Проследи погледа й. Жената набра три цифри.
— Арни, тук е Уенди. Дошъл е един човек от шерифското управление във връзка с някакво разследване.
Маккейлъб не я поправи. Не я беше излъгал и нямаше да го направи. Но нямаше намерение да коригира грешките й. След като послуша няколко секунди, Уенди вдигна поглед към Маккейлъб.
— Какво разследване?
Маккейлъб протегна ръка към телефона. Младата жена се поколеба, но после му подаде слушалката.
— Господин Толивър? — каза той. — Тери Маккейлъб. Преди два месеца сте разговаряли с детективи от шерифското управление на име Ритенбаух и Агилар за вашия служител Михаил Болотов. Спомняте ли си?
След кратко колебание Толивър отговори утвърдително.
— Сега аз разследвам този случай. Ритенбаух и Агилар се занимават с други неща. Трябва да ви задам няколко допълнителни въпроса. Мога ли да дойда при вас?
Отново колебание.
— Ами… ние тук сме ужасно заети. Аз…
— Няма да ви отнема много време, сър. Спомнете си, това е разследване на убийство и се надявам, че ще продължите да ни съдействате.
— Ами, предполагам…
— Какво предполагате?