— Хм, просто се качете. Момичето ще ви каже къде съм.
Три минути по-късно Маккейлъб бе минал през цялата сграда, покрай няколко реда монтажни и опаковъчни маси и стигна до офис в дъното до товарна площадка. Към него водеше късо стълбище. До вратата имаше прозорец, който позволяваше на Толивър да гледа към работните маси, както и към площадката. Докато вървеше към офиса, Маккейлъб се вслушваше в разговорите на работниците. На три пъти му се стори, че чува да се говори на руски.
Когато отвори вратата на офиса, Толивър остави телефонната слушалка и му махна да влезе. Беше слаб, около шейсетгодишен мъж. Кожата му бе кафява и сбръчкана. Бяла коса заобикаляше плешивото му теме. В джоба на ризата си носеше различни химикалки.
— Трябва да свършим бързо — каза той. — Налага се да проверя товара на заминаващ камион.
— Добре. — Маккейлъб погледна към най-годния доклад от купчината, която носеше. — Преди два месеца сте казали на детективите Ритенбаух и Агилар, че Михаил Болотов е бил на работа вечерта на 22 януари.
— Точно така. Спомням си.
— Сигурен ли сте, господин Толивър?
— Какво искате да кажете? Да, сигурен съм. Проверих, когато дойдоха онези две момчета. Записано е. Извадих картата с отметнатото присъствие.
— Искате да кажете, че твърдението ви се основава на онова, което сте видели в документите, или че онази вечер действително сте видели Болотов на работа?
— Беше тук. Спомням си го. Михаил никога не е отсъствал.
— И си спомняте, че е работил чак до десет?
— Картата му показваше…
— Не говоря за картата. Питам ви дали си спомняте, че е останал до десет.
Толивър не отговори. Маккейлъб погледна през прозореца към редиците работни маси.
— Имате много работници, господин Толивър. Колко души работят в смяната от два до десет?
— В момента осемдесет и осем.
— А тогава?
— Приблизително пак толкова. Защо питате?
— Питам, защото сте осигурили на този човек алиби, основаващо се само на картата му. Смятате ли, че е възможно Болотов да си е тръгнал по-рано, без да го забележат, и после някой приятел да му е продупчил картата?
Толивър отново не отговори.
— Да забравим за малко за Болотов. Имали ли сте някога такъв проблем? Нали разбирате, някой да продупчва картата на друг и по този начин да мами компанията?
— Фирмата ни съществува от шестнайсет години, естествено, че се е случвало.
— Добре — кимна Маккейлъб. — А сега, възможно ли е да се е случвало с Болотов? Или всяка вечер стоите до апарата и внимавате някой да не продупчи две карти?
— Всичко е възможно. Не стоим до апарата. Повечето нощи затваря синът ми. Той наглежда нещата.
Маккейлъб задържа дъх и усети, че вълнението му се усилва. В съда отговорът на Толивър щеше да е достатъчен, за да ликвидира алибито на Болотов.
— Ранди ли е синът ви?
— Да, Ранди.
— Мога ли да поговоря с него?
— Той е в Мексико. Имаме още една фабрика в Мексикали. Ще се върне следващата седмица.
— Дали не можем да се свържем с него?
— Мога да опитам, но навярно няма да е в офиса си. Тъкмо затова ходи там. Да държи конвейера в движение. Освен това, как ще си спомни една вечер отпреди три месеца? Ние тук правим часовници, детектив. Всяка вечер правим едни и същи часовници. И ги откарваме всеки ден. Всички вечери си приличат.
Маккейлъб се извърна от него и отново погледна през прозореца. Забеляза, че неколцина от работниците си тръгват и на тяхно място идват други. Проследи смяната, докато не откри човека, който според него беше Болотов. В докладите нямаше снимки, само оскъдно описание. Но мъжът, когото сега наблюдаваше, носеше черна тениска със стегнати ръкави върху мощните си, татуирани ръце. Всички татуировки бяха едноцветни — затворническо сини. Трябваше да е Болотов.
— Това е той, нали така?
Маккейлъб забеляза, че работата му е да затваря сглобените механизми в пластмасови кутии и после да ги подрежда върху количка.
— Кой?
Толивър застана до него пред прозореца.
— С татуировките.
— Да.
Маккейлъб кимна и за миг се замисли.
— Казахте ли на Ритенбаух и Агилар, че алибито, което осигурявате на този човек, се основава на данните от документацията за заплатите и картите, а не на онова, което вие или синът ви лично сте видели?
— Да, казах им го. Те не ме разпитваха повече. Тръгнаха си и това беше всичко. Сега идвате вие и ми задавате нови въпроси. Защо не си гледате работата както трябва? Момчето ми много по-лесно щеше да си спомни нещо, случило се преди две-три седмици, а не преди три месеца.
Маккейлъб не отговори и се замисли за Ритенбаух и Агилар. Навярно бяха получили списък с двайсет и пет имена, които да проверят за една седмица. Това бе досадна работа, но той разбираше какво би могло да се е случило.