После чу шум от разбито стъкло и погледна между ръцете си, за да види прелитащия през прозореца на офиса стол. Болотов го последва, с лекота скочи през отвора и се спусна долу. След това изчезна.
Маккейлъб се претърколи настрани и сви ръце пред гърдите си. После с длан се опита да усети туптенето. Два пъти дълбоко си пое дъх и бавно се надигна. Чукането по вратата продължаваше, вече придружено от паническите викове на Толивър.
Маккейлъб се пресегна и отключи вратата. Усети, че му се завива свят. Сякаш се плъзгаше надолу по четириметрова вълна. Толивър се хвърли в офиса и започна да крещи, но Маккейлъб не разбираше думите. Опря длани в пода и затвори очи, като се мъчеше да се успокои.
— Мамка му — успя само да промълви той.
Когато Маккейлъб приближи, Бъди Локридж изскочи от форда. Тичешком заобиколи отпред колата и мина откъм страната на Маккейлъб.
— Господи, какво се е случило?
— Нищо. Допуснах грешка, това е.
— Изглеждаш ужасно.
— Вече съм добре. Да вървим.
Локридж отвори вратата пред него, после мина от другата страна и влезе в автомобила.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Хайде, да вървим.
— Къде?
— Да намерим телефон.
— Ей там има един.
Той посочи към съседния ресторант. На стената до една от вратите имаше телефон. Маккейлъб излезе и бавно се насочи натам. Предпазливо гледаше надолу, за да не му се завие отново свят.
Позвъни на директния номер на Джай Уинстън, като очакваше да остави съобщение на телефонния секретар, но тя незабавно отговори.
— Аз съм, Тери. Мислех, че си в съда.
— Така е, но сега има обедна почивка. Трябва да се върна в два часа. Тъкмо се канех да ти телефонирам.
— Защо?
— Защото ще го направим.
— Кое?
— Ще хипнотизираме господин Ноуан. Капитанът подписа заповед и аз позвъних на Ноуан. Веднага се съгласи. Само иска да го направим тази вечер, защото заминава — връща се във Вегас, предполагам. Ще пристигне тук в шест. Ще успееш да стигнеш дотогава, нали?
— Ще стигна.
— Тогава се договорихме. Защо ме търсиш?
Маккейлъб се поколеба. Онова, което искаше да й каже, можеше да промени плановете за вечерта, но той знаеше, че не трябва да го отлага.
— Можеш ли до довечера да намериш снимка на Болотов?
— Вече имам. Искаш да я покажеш на Ноуан ли?
— Да. Току-що направих посещение на Болотов и той не реагира много добре.
— Какво се е случило?
— Скочи и избяга, преди да успея да му задам три въпроса.
— Майтапиш ли ме?
— Иска ми се да беше така.
— Ами алибито му?
— Изобщо не е солидно.
Маккейлъб предаде накратко разговора си с Толивър и после с руснака. Каза й, че трябва да пусне съобщение за издирване.
— Защо, да не би ти или Толивър да сте съобщили в полицията?
— Аз не, но Толивър каза, че ще съобщи за прозореца.
— Добре, ще обявя Болотов за издирване. Ти добре ли си? Гласът ти ми звучи напрегнат.
— Добре съм. Това променя ли нещата? Или уговорката за довечера си остава?
— Колкото до мен, уговорката си остава.
— Добре. Доскоро тогава.
— Виж, Тери, не възлагай прекалено много надежди на Болотов, разбираш ли ме?
— Мисля, че има голяма вероятност да е нашият човек.
— Не зная. Ланкастър е доста далече от дома му. Не трябва да забравяш, че е съден. В състояние е и със сигурност би извършил онова, което е направил с теб, независимо дали е замесен в нашия скучай. Защото ако не е, сигурно е извършил нещо друго.
— Възможно е. Но продължавам да смятам, че е той.
— Е, може би Ноуан ще потвърди предположението ти.
— Сега пък ти възлагаш прекалено големи надежди.
Маккейлъб затвори и спокойно се върна при форда. Влезе вътре и извади от кожената чанта на пода пътническия несесер, който винаги носеше със себе си. Вътре имаше лекарства за няколко дни и няколко термометъра за еднократна употреба. Разкъса опаковката на един от тях и го пъхна в устата си. Докато чакаше, даде знак на Локридж да запали двигателя. После протегна ръка и включи климатика.
— Чист въздух ли искаш? — попита Бъди.
Маккейлъб кимна и Локридж го усили.
Три минути по-късно Маккейлъб извади термометъра от устата си. Усети, че го облива страх, когато видя, че тънката червена нишка наближава трийсет и осем градуса.
— Да си вървим.
— Сигурен ли си?
— Да. Карай към доковете.
Докато Локридж насочваше форда на юг към магистрала 101, Маккейлъб включи вентилаторите от своята страна, така че студеният въздух да облива лицето му. Отвори нов термометър и го пъхна под езика си. Опита се да се успокои, като включи радиото, и погледна през прозореца. Две минути по-късно термометърът показваше по-нормална температура, но въпреки това продължаваше да има лека треска. Страхът му попремина. До този момент се справяше отлично. Явно покачването на температурата му се дължеше на спречкването с Болотов.