— Радвам се, че дойдохте по-рано — каза Хичънс. — Господин Ноуан вече е тук. Можем да започваме.
Маккейлъб кимна и погледна към другите. Аранго се подсмихваше с недоверчиво изражение. От стиснатите му устни стърчеше клечка за зъби.
— Прекалено много хора сме — каза Маккейлъб. — Това действа разсейващо. Човекът трябва да се отпусне. При такава публика това няма да стане.
— Няма да влизаме всички — отвърна Хичънс. — Бих искал вътре да сте двамата с Джай. Ако се наложи, ще повикате Дона. Ще запишем сеанса на видео. А тук имаме монитор. Оставалите ще гледаме от моя кабинет. Така става ли?
Той посочи към монитора, поставен в ъгъла върху масичка на колела. Маккейлъб погледна към екрана и видя мъж, седнал до маса със скръстени отпред ръце. Това беше Ноуан. Въпреки че носеше бейзболна шапка, Маккейлъб го позна от записа на банкомата.
— Чудесно.
Маккейлъб погледна към Уинстън.
— Приготви ли снимка на Болотов?
— Да. На бюрото ми е. Първо ще му я покажем в случай, че извадим късмет. Ако успее да го идентифицира, няма да го хипнотизираме, за да го запазим за съда.
Маккейлъб кимна.
— Щеше да е много по-добре — започна Аранго, — ако бяхме показали на Ноуан снимките преди птичката да отлети.
Той погледна към Маккейлъб. Маккейлъб понечи да му отговори, но реши да си премълчи.
— Нещо конкретно, което искате да го питам?
Аранго се обърна към партньора си и намигна.
— Да, за регистрационния номер на джипа, с който престъпникът се е измъкнал. Чудесно ще е, ако ти го каже.
Аранго триумфално се усмихна. Клечката продължаваше да стърчи от долната му устна. Маккейлъб му се усмихна в отговор.
— Вече е правено. Веднъж жертвата на изнасилвач ми даде пълно описание на татуировката върху ръката му. Преди хипнозата не си спомняше за каквато и да е татуировка.
— Добре, направи го пак. Дай ни регистрационен номер. Дай ни татуировка. Приятелчето ти Болотов ги има достатъчно.
В гласа му явно се долавяше предизвикателство. Аранго като че ли държеше да приеме всичко лично, сякаш желанието на Маккейлъб да залови сериен убиец по някакъв начин изразяваше неуважение към него. Това беше смешно, но Маккейлъб го бе предизвикал със самото си участие в случая.
— Добре, момчета — намеси се Хичънс, като се опита да разсее напрежението. — Просто ще направим експеримент, това е всичко. Струва си. Може да получим някакъв резултат, може и да не получим.
— Междувременно обаче, губим този човек като свидетел в съда — подметка Аранго.
— Какъв съд? — попита Маккейлъб. — С онова, което сте постигнали, не ви предстои никакъв съд. Това е последният ти шанс, Аранго. Аз съм последният ти шанс.
Аранго рязко се изправи. Не за да предизвика Маккейлъб физически, а за да подчертае думите си.
— Виж, задник такъв, не се нуждая от някакъв скапан федерален да ми казва как да…
— Добре, добре, достатъчно — изправи се и Хичънс. — Ще го направим, при това незабавно. Хайде, Джай, заведи Тери в стаята за разпит и започвайте. Останалите ще чакаме тук.
Уинстън изведе Маккейлъб от стаята. Той хвърли поглед през рамо към Аранго, чието лице беше потъмняло от гняв. Дона Грос иронично се усмихваше. Сблъсъкът на тестостерони очевидно й доставяше удоволствие.
Докато минаваха покрай празните бюра в офиса на детективите, Маккейлъб раздразнено поклати глава.
— Извинявай — каза той. — Не мога да повярвам, че му позволих да ме подведе така.
— Няма нищо. Този тип е задник. Рано или късно щеше да се случи.
След като се отбиха до бюрото на Уинстън да вземат папката със снимките, двамата продължиха по коридора и тя спря пред затворена врата. Постави ръка на бравата, но преди да влезе, погледна към Маккейлъб.
— Е, имаш ли предвид нещо конкретно?
— Основното е след началото на сеанса само аз да общувам с него. По този начин няма да се обърка. Така че, ако се наложи ние с теб да си кажем нещо, можем или да си пишем бележки, или да посочим към вратата и да разговаряме тук навън.
— Ясно. Добре ли си? Изглеждаш ужасно.
— Добре съм.
Тя отвори вратата и Джеймс Ноуан вдигна поглед от масата.
— Господин Ноуан, това е Тери Маккейлъб, специалистът по хипноза, за когото ви говорих — съобщи Уинстън. — Преди е работил във ФБР. Сега ще провери дали няма да успее да постигне нещо и с вас.
Маккейлъб се усмихна и се пресегна над масата. Двамата се ръкуваха.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Ноуан. Това не би трябвало да отнеме много време и ще ви подейства отпускащо. Имате ли нещо против да ви наричам Джеймс?
— Не, разбира се.
Маккейлъб огледа стаята. Столовете бяха от стандартната канцеларска мебелировка, с дебела един сантиметър дунапренова тапицерия на седалките.