— Джай, мислиш ли, че можем да намерим по-удобен стол за Джеймс? Може би нещо със странични облегалки? Като онзи, на който седеше капитан Хичънс?
— Естествено. Веднага се връщам.
— А, още нещо. Ще ми трябва ножица.
Уинстън иронично го изгледа, но излезе без да каже нищо. Маккейлъб разгледа стаята. На тавана имаше редица луминесцентни лампи. Друго осветление нямаше. Блясъкът им бе усилен от огледалния прозорец на лявата стена. Знаеше, че от другата страна на стъклото е монтирана видеокамерата, затова трябваше да постави Ноуан с лице срещу нея.
— Да видим сега — каза на свидетеля той. — Трябва да се кача върху масата, за да стигна до лампите.
— Няма проблем.
Маккейлъб използва един от столовете вместо стълба, качи се върху масата и протегна ръце към лампата. Движеше се бавно, за да избегне нов пристъп на замайване. Отвори кутията и започна да сваля дългите тръби, като ги подаваше на Ноуан и го занимаваше с обикновен разговор с надеждата свидетелят да преодолее първоначалното си смущение от него.
— Разбрах, че заминавате за Вегас? По работа или искате да играете?
— Е, предимно по работа.
— С какво се занимавате?
— С компютърен софтуер. Разработвам нова счетоводна и охранителна система за „Ел Рио“. Все още доизчиствам дефектите. Следващата седмица ще я тестуваме.
— Цяла седмица в Лае Вегас? Божичко, за това време бих могъл да загубя там доста пари.
— Не играя хазарт.
— Това е добре.
Беше свалил три от четирите тръби, така че стаята да придобие сумрачна атмосфера. Надяваше се, че е останала достатъчно светлина за записа. Когато слезе от масата, Уинстън се върна със стол, който наистина приличаше на онзи на Хичънс.
— От капитана ли го взе?
— Най-хубавият стол в цялата сграда.
— Чудесно.
Погледна към огледалото и намигна на камерата. Усети, че пред очите му се появяват тъмни кръгове и бързо се извърна.
Уинстън бръкна в джоба на блейзера си и внимателно извади чифт ножици. Маккейлъб ги взе, остави ги върху масата и после я избута до стената под огледалото. След това премести стола на капитана до отсрещната стена. Разположи другите два стола с лице към първия, но достатъчно раздалечени един от друг, за да не закриват Ноуан от камерата. Покани свидетеля да заеме мястото си и двамата с Уинстън го последваха. Маккейлъб си погледна часовника и видя, че е шест без десет.
— Добре — каза той. — Ще се помъчим да свършим бързо и да ви освободим, Джеймс. Първо, имате ли някакви въпроси?
Ноуан се замисли за миг.
— Ами, предполагам, че не зная много нещо… Какво ще се случи с мен?
— С вас няма да се случи нищо. Всъщност, хипнозата е друго състояние на съзнанието. Трябва да минете през последователни степени на релаксация, докато стигнете до момент, в който спокойно ще можете да ползвате цялата информация, съхранявана и в най-дълбоките кътчета на ума ви. Все едно да ровите в картотека и да извадите картичката, която ви е нужна.
Маккейлъб изчака, но Ноуан не попита нищо повече.
— Хайде да започнем с едно упражнение. Искам леко да отпуснете глава назад и да вдигнете поглед нагоре. Опитайте се да повдигнете очи колкото можете по-нагоре. Няма да е зле да си свалите очилата.
Ноуан го направи и ги прибра в джоба си. Отпусна глава назад и вдигна поглед към тавана. Под ирисите му се виждаше по около половин сантиметър от роговицата. Това беше добър показател за податливостта му към хипноза.
— Чудесно. Сега се отпуснете, дишайте дълбоко и ни кажете какво си спомняте за случилото се на 22 януари вечерта. Просто ни разкажете всичко, което си спомняте.
През следващите десет минути Ноуан им разказа как се появил в края на убийството при банкомата в Ланкастър. Разказът му не се различаваше от версиите, които бе дал по време на предишните си показания. Не прибави никакви нови подробности и като че ли не пропусна нищо. Това беше необичайно и насърчи Маккейлъб. След два месеца спомените на повечето свидетели започваха да избледняват. Забравяха детайлите. Фактът, че Ноуан очевидно си спомняше и последната подробност караше Маккейлъб да се надява, че подсъзнателната памет на компютърния програмист ще е също толкова силна. Когато свидетелят свърши, Маккейлъб кимна на Уинстън. Тя се наведе към Ноуан и му подаде снимките.
— Джеймс, отворете папката и вижте тези снимки. Кажете ни дали някой от мъжете е човекът, когото сте видели в автомобила.
Ноуан отново си сложи очилата и взе папката, но отвърна:
— Не зная. Наистина не успях да…