— Това ни е известно — прекъсна го Уинстън. — Все пак ги вижте.
Ноуан отвори папката. Вътре имаше парче картон, в което бяха изрязани два тройни реда квадрати. В тях бяха залепени снимките. Тази на Болотов беше последната на първия ред. Свидетелят ги разгледа, като местеше очи от снимка на снимка, после поклати глава.
— Съжалявам. Просто не успях да го видя.
— Няма нищо — бързо отвърна Маккейлъб, преди Уинстън да успее да каже нещо, което Ноуан да изтълкува като укор. — Мисля, че вече сме готови да започнем.
Той взе папката и я хвърли на масата.
— За начало просто ни кажете какво правите, за да се отпуснете, Джеймс — попита Маккейлъб.
Ноуан озадачено го погледна.
— Нали разбирате, когато сте най-щастлив. Кога сте най-спокоен. Аз например обичам да работя по яхтата си и да ловя риба. Изобщо не ме интересува дали съм хванал нещо. Просто обичам да пускам въдицата във водата. А вие, Джеймс? Обичате ли да играете баскетбол или голф? Кажете ни.
— Не зная. Предполагам, че обичам да съм пред компютъра.
— Но това не е отпускащо за ума, нали, Джеймс? Не говоря за нещо, което изисква много мислене. Имам предвид какво правите, когато искате да се абстрахирате от всичко? Когато сте уморен и известно време просто искате да не мислите за нищо?
— Ами… не зная. Обичам да ходя на плажа. Знам едно място и ходя там.
— Как изглежда?
— Пясъкът е ужасно бял и плажната ивица е много широка. Можете да вземете под наем кон и да яздите край водата под скалите. Морето се е врязало в камъка и той сякаш е надвиснал отгоре му. Хората седят там на сянка.
— Добре, чудесно. Много добре, Джеймс. Сега затворете очи, отпуснете ръце в скута си и мислете за това място. Представете си, че се разхождате по онзи плаж. Просто се отпуснете и се разхождайте по плажа.
Маккейлъб помълча половин минута и наблюдаваше лицето на Ноуан. Кожата в ъгълчетата на очите му започна да се отпуска и Маккейлъб го подложи на серия от сетивни упражнения, като му каза да се съсредоточи върху усещането от чорапите върху кожата на краката му, от плата на панталона под дланите му, от очилата върху носа му, дори от косата — или поне каквото бе останало от нея — по главата му.
Пет минути по-късно Маккейлъб премина към упражнения за мускулите и каза на Ноуан колкото може по-силно да свие пръстите на краката си, да ги подържи така и после да ги отпусне.
Бавно придвижваше центъра на упражненията нагоре по тялото му и накрая покри всяка група мускули. После отново се върна към пръстите на краката и продължи нагоре. Това беше метод за изтощаване на мускулите, който правеше ума по-податлив на внушение за отпускане и покой. Забеляза, че Ноуан е започнал да диша по-дълбоко. Нещата вървяха добре. Маккейлъб си погледна часовника и видя, че вече е шест и половина.
— Добре, Джеймс, сега без да отваряш очи повдигни лявата си ръка. Задръж я на трийсетина сантиметра пред лицето си.
Ноуан реагира и Маккейлъб го остави в това положение цяла минута, като му говореше да се отпусне и да насочи мислите си към плажа, по който се разхожда.
— Добре, сега съвсем бавно приближи ръка към лицето си. Съвсем бавно!
Ръката на Ноуан се насочи към носа му.
— Добре, сега по-бавно… Точно така, Джеймс. Бавно. И когато пръстите ти докоснат лицето ти, вече ще си напълно отпуснат и в този момент ще изпаднеш в дълбоко хипнотично състояние.
После замълча и проследи дланта на Ноуан, която бавно се приближаваше към лицето му, докато не докосна носа му. В момента на допира главата му се наклони напред и раменете му се отпуснаха. Ръката му падна обратно в скута. Маккейлъб хвърли поглед към Уинстън. Тя повдигна вежди и му кимна. Той знаеше, че все още са едва по средата, но положението изглеждаше обещаващо. Реши да направи малка проверка.
— Джеймс, вече си съвсем отпуснат, в пълен покой. Толкова си отпуснат, че ръцете ти са леки като перце. Нямат никаква тежест.
Ноуан не помръдна, което беше добър признак.
— Добре, сега ще взема балон, пълен с хелий, и ще го завържа за лявата ти ръка. Ето, завързвам го. Готово, Джеймс, балонът е завързан за китката ти и сега го пускам.
Лявата ръка на Ноуан незабавно започна да се издига, докато не се изпъна над главата му. Маккейлъб просто го наблюдаваше. И дори след половин минута ръката му не проявяваше каквито и да е признаци на умора.
— Добре, Джеймс, имам ножица и сега ще прережа конеца.
Маккейлъб се пресегна към масата и взе ножицата. После силно щракна с нея и сряза въображаемия конец. Ръката на Ноуан падна в скута му. Маккейлъб погледна към Уинстън и кимна.
— Добре, Джеймс, сега си съвсем отпуснат и нищо не те безпокои. Искам да си представяш, че се разхождаш по онзи плаж и стигаш до градина. Градината е зелена, тучна, красива, пълна е с цветя, пеят птици. Толкова е красиво и спокойно. Никога не си бил на по-спокойно място. Сега… минаваш през градината и стигаш до малка сграда с врата. Това е врата на асансьор, Джеймс. Направена е от дърво, по краищата е украсена със златни орнаменти, много е красива. Всичко тук е красиво. Вратата се отваря, Джеймс, и ти влизаш в асансьора, защото знаеш, че той ще те отведе до специалната ти стая. Стая, в която не може да влиза никой друг. Само ти можеш да влизаш в нея и там си в пълен покой.