— Предното стъкло, Джеймс. Има ли някакви стикери или нещо друго по предното стъкло?
— Ммм, не. Не виждам.
— Добре, хайде да погледнеш огледалото. Има ли нещо по него? Нещо да виси?
— Не виждам нищо.
Маккейлъб се отпусна на стола си. Това бе пълен провал. Бяха загубили Ноуан като потенциален свидетел в съда, бяха елиминирали потенциален заподозрян и единственият им резултат беше описанието на бейзболна шапка и джип без драскотина по него. Знаеше, че заключителната стъпка е да го насочи към момента, в който за последен път е зърнал отдалечаващия се „Чероки“, но щом предният номер бе покрит, най-вероятно същото щеше да се отнася и за задния.
— Добре, Джеймс, хайде да превъртиш напред до момента, в който джипът е минал покрай теб и ти показваш среден пръст на шофьора.
— Добре.
— Увеличи регистрационния номер. Можеш ли да го видиш?
— Покрит е.
— С какво?
— С хавлиена кърпа или тениска. Не съм сигурен. Като предния.
— Увеличи задната част на колата. Виждаш ли нещо необичайно?
— Ммм, не.
— Стикери по бронята? Или може би името на фирмата, от която е автомобилът е бил купен, на вратата?
— Не, няма нищо.
— Нещо по прозореца? Стикери?
Маккейлъб усети, че в собствения му глас се промъкват нотки на отчаяние.
— Не, нищо.
Той погледна към Уинстън и поклати глава.
— Нещо друго?
Тя поклати глава.
— Искаш ли да повикам художничката?
Уинстън отново поклати глава.
— Сигурна ли си?
Тя потрети жеста. Маккейлъб насочи вниманието си обратно към Ноуан.
— Джеймс, искам през следващите няколко дни да си помислиш за всичко, което си видял вечерта на 22 януари и ако ти дойде наум нещо ново, ако си спомниш някоя подробност, да позвъниш на детектив Уинстън.
— Добре.
— Сега ще преброя назад от пет и ти ще усетиш как се освежаваш, че започваш да се събуждаш и когато кажа едно, ще се събудиш окончателно. Ще си преизпълнен с енергия и ще се чувстваш така, сякаш си спал осем часа. Ще си буден чак докато стигнеш в Лае Вегас, но довечера няма да имаш никакви проблеми със заспиването. Разбра ли?
— Да.
Маккейлъб го извади от транса и Ноуан очаквателно погледна към Уинстън.
— Добре дошъл обратно — каза Маккейлъб. — Как се чувстваш?
— Чудесно, струва ми се? Как се справих?
— Беше страхотен. Спомняш ли си за какво разговаряхме?
— Да, мисля, че си спомням.
— Добре. Така и трябва. Запомни, ако се сетиш за нещо друго, позвъни на детектив Уинстън.
— Ясно.
— Е, да не те задържаме повече. Предстои ти дълъг път.
— Няма проблем, мислех си, че няма да свършим преди седем. Давате ми доста време.
Маккейлъб си погледна часовника, после отново към Ноуан.
— Сега е почти седем и половина.
— Какво?
Той си погледна часовника и на лицето му се изписа изненада.
— Подложени на хипноза, хората често губят представа за времето — обясни му Маккейлъб.
— Мислех си, че са минали само десетина минути.
— Това е нормално.
Двамата се ръкуваха и Уинстън изведе Ноуан навън. Маккейлъб седна на стола си и сключи ръце на тила си. Беше уморен до мозъка на костите си и му се искаше и той да е в състояние да се чувства като след осем часа сън.
Вратата на стаята се отвори и вътре влезе капитан Хичънс. Строгото изражение на лицето му не бе трудно за разтълкуване.
— Е, какво мислите? — попита той, когато седна до масата.
— Същото като вас. Провалихме се. Имаме по-добро описание на автомобила, но това ограничава възможностите ни само до десетина хиляди джипа. Същото се отнася за шапката.
— Ами… Молотов?
— Болотов.
— Няма значение. Предполагам, че вече сме го отписали.
— Така изглежда.
Хичънс стисна длани. След известно време на неловко мълчание Уинстън се върна и застана изправена с ръце в джобовете.
— Къде са Аранго и Уолтърс? — попита Маккейлъб.
— Тръгнаха си — отвърна тя. — Не останаха впечатлени.
Маккейлъб се изправи.
— Е, и аз ще си вървя. Мислите ли, че е възможно да получа записа или транскрипцията? Бих искал да го прегледам. Може да изскочи нещо.
— Джай може да ви направи копие. Имаме апарат за презапис. Но не виждам смисъл да продължаваме в тази насока. Човекът явно не е видял лицето на убиеца и регистрационните номера са били покрити. Какво друго може да се каже?
Маккейлъб не отговори. С това те приключиха разговора. Хичънс избута стола си обратно към своя офис и Уинстън поведе Маккейлъб към стаята с видеоапаратурата. Тя свали празна касета от лавицата и я вкара в апарата, свързан с видеото, записало хипнотичния сеанс.