— Виж, продължавам да смятам, че си струваше да опитаме — каза Маккейлъб, когато тя натисна бутона за презапис.
— Не се тревожи, струваше си. Просто съм разочарована от липсата на резултати и защото загубихме руснака, а не защото опитахме. Не зная какво мисли капитанът, а онези типове от лосанджелиското управление не ме интересуват. Това е.
Маккейлъб кимна. От нейна страна беше много мило да приема така нещата. В края на краищата, тя бе настояла да използват хипноза. А би могла да стовари цялата вина върху него.
— Е, ако Хичънс ти каже нещо, просто прехвърли всичко върху мен.
Уинстън не отговори. Тя извади касетата, пъхна я в картонената кутия и му я подаде.
— Ще те изпратя.
— Не, няма нужда. Знам пътя.
— Добре, Тери, обаждай се.
— Естествено. — Вече бяха излезли в коридора, когато Тери си спомни нещо. — Хей, приказва ли с капитана за онази идея — за програмата Дрога/Оръжие?
— А, да, ще го направим. Утре ще пратим пакета по експресен куриер. Свързах се с твоя човек във Вашингтон и му съобщих.
— Страхотно. Каза ли на Аранго?
Уинстън се намръщи и поклати глава.
— Останах с впечатлението, че Аранго не проявява интерес към каквато и да било идея, щом идва от теб. Не му казах.
Маккейлъб кимна, отдаде й чест и се насочи към изхода. Мина през паркинга и потърси с поглед форда на Бъди Локридж. Преди да успее да го открие, до него спря друга кола. Маккейлъб се вгледа. От предната дясна седалка го гледаше Аранго.
Маккейлъб се приготви за подигравките на детектива.
— Какво има? — попита той, като продължаваше да върви. Автомобилът се движеше успоредно с него.
— Нищо — отвърна Аранго. — Просто исках да ти кажа, че ни изнесе страхотно представление. Супер.
— Много смешно, Аранго.
— Просто отбелязвам, че малкият ти сеанс ни струва свидетел, заподозрян, когото навярно изобщо не е трябвало да подозираме, и не ни даде нищо.
— Имаме повече, отколкото преди… И никога не съм твърдял, че Ноуан ще ни даде адреса на убиеца.
— Да бе, вече разбрахме какво означава онзи надпис „ОК“ на шапката. „Онези кретени“ — навярно така си мисли за нас убиецът.
— В такъв случай трябва да си го е мислил преди вечерта на убийството.
Аранго нямаше какво да му отговори.
— Знаеш ли — продължи Маккейлъб, — би трябвало да помислиш за твоята свидетелка. Елън Тейф.
— Да хипнотизирам и нея ли?
— Точно така.
Аранго излая на Уолтърс да спре колата. Изскочи навън и се приближи до него така, че Маккейлъб можеше да усети дъха му. Предположи, че детективът държи в жабката бутилка бърбън.
— Чуй ме, човече от ФБР, стой надалеч от свидетелката ми, мамка ти. Стой надалеч от случая ми.
Когато свърши, той не отстъпи назад. Просто стоеше пред него и миризмата на уиски изгаряше ноздрите на Маккейлъб. Маккейлъб му се усмихна и бавно кимна, сякаш току-що е научил страхотна тайна.
— Сериозно си се уплашил, нали? — попита той. — Уплашил си се да не разкрия убиеца. Изобщо не ти пука за случая, за убитите хора. Просто не искаш аз да постигна онова, което ти не можеш.
Аранго не каза нищо.
— Продължавай да се страхуваш, Аранго.
— Защото ще решиш случая ли?
Детективът пресилено се засмя.
— Не. Защото ще ти издам малка тайна — отвърна Маккейлъб. — Нали знаеш за Глория Торес? Жертвата, за която не даваш и пукната пара. Аз получих нейното сърце.
Той посочи с ръка към гърдите си и отново погледна към детектива.
— Получих сърцето й. Жив съм, защото тя е мъртва. И по този начин тясно съм свързан със случая. Не ми пука за чувствата ти, Аранго. Изобщо не ме интересува дали ще ти се пречкам на пътя. Ти си задник и това е чудесно, остани си задник. С това завършвам. Но няма да се откажа, докато не пипнем онзи тип. Не ми пука за теб или за когото и да било. Но ще участвам във всичко това чак до края.
Известно време двамата просто се гледаха. После Маккейлъб вдигна дясната си ръка и спокойно отблъсна Аранго от себе си.
— Трябва да вървя, Аранго. Ще се виждаме често.
18.
Сънува мрак. Движещ се мрак, като кръв във вода, с някакви периферни образи, които не можеше да различи.
На три пъти през нощта го събужда някаква вътрешна тревога. Сядаше в леглото толкова бързо, че му се завиваше свят, чакаше, вслушваше се и не чуваше нищо друго освен вятъра, който шумолеше сред мачтите на кея. Ставаше и проверяваше яхтата, оглеждаше доковете за Болотов, макар да си мислеше, че няма вероятност руснакът да се появи. После измерваше температурата и кръвното си налягане. Всеки път получаваше еднакви резултати и после се връщаше в тъмните води на все същия неясен сън.