— Онази вечер не го е носила. Стори ми се странно. Нещо като лош късмет, защото това беше любимата й обеца. Обикновено винаги си я слагаше.
— Нещо като автограф — рече Маккейлъб. — Какво искаш да кажеш с това, че онази вечер не го е носила?
— Защото, когато полицията ми предаде вещите й — нали знаеш, часовника, пръстените и обеците — кръстчето го нямаше. Просто не го е носила.
— Сигурна ли си? На записа го носи.
— Какъв запис?
— От магазина.
Тя замълча за миг.
— Не, невъзможно е. Открих го в кутията й с бижута. Дадох го на хората от погребалната агенция, за да могат, нали разбираш, да й го сложат.
Сега беше ред на Маккейлъб да замълчи.
— Не е ли възможно да е имала две? Не зная конкретно за кръстчетата, но обеците не се ли продават на чифтове?
— О, прав си. Не съм се сетила за това.
— Значи онова, което си намерила, е било второто?
Той усети в себе си вълнение, което незабавно разпозна — чувство, което отдавна не бе изпитвал.
— Предполагам… — започна Грасиела — … тогава щом е носила едното кръстче в магазина, какво се е случило с него?
— Тъкмо това искам да разбера.
— Но има ли някакво значение?
Маккейлъб замълча. Реши, че онова, което му беше хрумнало, все още е прекалено умозрително, за да го споделя с нея.
— Това просто е неизяснен въпрос. Нека те попитам нещо. Кръстчето само на кукичка ли висеше, или се закрепваше по някакъв друг начин. На записа не си личи.
— Да… мисля, че имаше кукичка, която после се закача като секретна игла. Едва ли е паднало.
Докато Грасиела говореше, Маккейлъб прехвърляше купчината с документи, за да открие протокола от аутопсията. Откри кодовите номера и имената на двамата санитари, които се бяха погрижили за Глория и после я бяха откарали в болницата.
— Добре, това е — каза той. — Остава ли уговорката ни за утре?
— Естествено. А, Тери?
— Да?
— Значи си гледал записа от магазина? Искам да кажа, целия ли? Видял си как Глори…
— Да — тихо отвърна той. — Трябваше.
— Беше ли… беше ли уплашена?
— Не, Грасиела. Всичко е станало съвсем бързо. Изобщо не е разбрала какво става.
— Предполагам, че това е добре.
— Да, струва ми се… Виж, всичко наред ли е?
— Да.
— Добре тогава. Ще се видим утре.
Санитарите, които бяха откарали Глория в болницата, бяха от 76-ти участък на Бърза помощ. Маккейлъб им телефонира, но групата, работила вечерта на 22 януари, имаше дежурство едва в неделя. Капитанът обаче поясни, че според правилника на управлението във всички случаи на транспортиране на жертви на престъпление, вещите, останали на носилката, или открити някъде в линейката, се предават на полицията. Това означаваше, че ако това се бе случило след откарването на Глория Торес, получаването на вещите трябваше да е отбелязано в докладите за разследването. Но не беше. Кръстчето просто бе изчезнало.
Маккейлъб беше убеден, че не е трябвало да спасят него, а някой друг. В дните и седмиците, преди да получи сърцето на Глори, той се беше готвил за края. Бе убеден, че така и трябва да бъде. Отдавна вече беше загубил вярата си в Господ. Ужасите, които бе видял и документирал, малко по малко я бяха пресушили и го бяха оставили с едно-единствено убеждение — че за злините, извършвани от хората, не съществуват граници. И докато през онези последни според него дни собственото му сърце вехнеше и отброяваше, последните си удари, той не се вкопчи отчаяно в загубената си вяра, за да се освободи от страха пред неизвестното. Маккейлъб просто приемаше края, собственото си небитие. И беше готов.
Сега имаше ново сърце, но животът му като че ли не се беше променил. Живееше на яхта, която никога не напускаше пристанището. Клишетата за втория шанс, които бе използвал пред репортерката, нямаха значение, За Маккейлъб това съществувание не беше достатъчно. Случаят, който му предостави Грасиела, беше възможност да избяга от вътрешния си сблъсък. Но сега нещата внезапно се бяха променили. Изчезналото кръстче раздвижи нещо дълбоко в него. Дългият му опит го бе научил инстинктивно да усеща и да познава злото. Признаците му бяха известни.
И този бе един от тях.
19.
Маккейлъб толкова често беше ходил в шерифското управление през тази седмица, че служителката на пропуска само му махна. Джай Уинстън седеше на бюрото си и перфорираше тънка купчина документи. Тя вдигна поглед към посетителя си.
— Напредваш ли?
— Така ми се струва. Успя ли да наваксаш с писмената работа?
— Сега съм изостанала само с два месеца, вместо с четири.
— Още ли си ядосана, че не ти казах за онова нещо?